Да си спомним завета на Левски: „Който ни освободи, той ще ни пороби, казвам ви!“ днес, когато нашите „освободители“ се опитват отново да ни заробят чрез АЕЦ „Белене“ и да ни диктуват дали да разполагаме противоракетния щит ПРО на наша територия…
Лѣвски
Манастирътъ тѣсенъ за мойта душа е.
Кога човѣкъ дойде тукъ да се покае,
трѣбва да забрави грѣховния миръ,
да бѣга съблазни и да търси миръ.
Мойта съвѣстъ инакъ днеска ми говори.
Това расо черно, що нося отгоре,
не ме помирява съ тия небеса
и когато въ храма дигна си гласа
химнъ да пея богу, да получа раятъ,
мисля, че той слуша тия, що ридаятъ
въ тоя долъ плачевни, животъ нестърпимъ.
И мойта молитва се губи катъ димъ,
и господь сърдитъ си затуля ухото
на светата пѣсенъ и херувикото.
Мисля, че вратата на небесний рай
на кѫде изглеждатъ никой ги не знай,
че не тазъ килия извожда нататъкъ,
че изъ света шуменъ пѫтятъ е по-кратъкъ,
че сълзитѣ чисти, че вдовишкий плачъ,
че потътъ почтенний на простий орачъ,
че благата дума, че правото дѣло,
че светата правда, изказана смѣло,
че рѫката братска, безъ гордость, безъ викъ
подадена скришно на нѣкой клѣтникъ,
са много по-мили на господа вишни
отъ всичкитѣ химни и тропари лишни.
Мисля, че човѣкѫтъ, тукъ на тоя свѣтъ
има единъ ближенъ, има единъ братъ,
отъ кои се съ клетва монахътъ отказа,
че целъ по-висока Богъ ни тукъ показа,
че не съ това расо и не съ тазъ брада
мога да отмахна нѣкоя беда
отъ оня, що страда; мисля, че канонътъ
мѫчно ще направи да замлъкне стонътъ;
че ближний ми има нужда не въ молитва,
а въ съветъ и помощъ, когато залитва;
мисля ази още, че овчарьтъ сѫщъ
съ овцетѣ живѣе, на пекъ и на дъждъ,
и че мойтѣ братя търпятъ иго страшно,
а азъ нямямъ нищо, и че туй е грѣшно,
и че ще е харно да оставя вѣчъ
тазъ ограда тиха, отъ света далечъ,
и да кажа тайно две-три думи нови
на онезъ, що влачатъ тежкитѣ окови.
Рече и излѣзе.
Деветъ годинъ той
скита се бездоменъ, безъ сънъ, безъ покой,
подъ вънкашность чужда и подъ име ново
и съ сърдце порасло и за кръстъ готово,
и носи съзнанье, крепость, свѣтлина
на робитѣ слѣпи въ робската страна.
Думитѣ му бѣха и прости и кратки,
пълни съ упованье и надежди сладки.
Говорѣше често за бунтъ, за борба,
катъ за една ближна обща веселба,
часътъ на която бѣше неизвестенъ;
изпитваше кой е сърдцатъ, сиречъ честенъ,
участникъ да стане въ подвига свѣтъ;
всѣкъ единъ слушатѣлъ бѣше му и братъ.
В бѫдещето тъмно той гледаше ясно.
Той любѣше свойто отечество красно.
Той бѣше скиталецъ и катъ дете простъ
и като отшелникъ живеѣше въ постъ.
Горитѣ, полята познати му бѣха;
всичкитѣ пѫтеки кракѫтъ му видѣха,
пустинята знайше неговия гласъ,
хижата го знайше и на всѣки часъ
вратата й за него отворена бѣше.
Той се не боеше, подъ небето спѣше,
ходѣше замисленъ, сам-си безъ другарь.
Тая заранъ младъ е, довечера старъ,
одеве търговецъ, сега просѣкъ дрипавъ,
кога бѣше нуждно – хромъ, и слѣпъ, и клипавъ;
днесъ въ селото глухо, утре въ нѣкой градъ
говорѣше тайно за ближний превратъ,
за бунтъ, за свобода, за смъртьта, за гробътъ,
и че време вѣчъ е да въстане робътъ;
че щастливъ е оня, който дигне пръвъ
народното знаме и пролѣе кръвь,
и че трѣбва твърдость, куражъ, постоянство,
че страхътъ е подлость, гордостьта – пиянство,
че равни сме всички въ голѣмия часъ –
той внасѣше бодрость въ народната свѣстъ.
И всѣкоя възрасть, класа, полъ, занятье
зимаше участье въ това предприятье;
богатий съ паритѣ, сюрмахътъ съ трудътъ,
момитѣ съ иглата, учений съ умътъ,
а той беденъ, голъ, босъ, лишенъ отъ имотътъ,
за да е полезенъ далъ си бе животътъ!
Той бѣше безстрашливъ. Той бѣше готовъ
сто пѫти да умре на кръста Христовъ,
да гори, катъ Хуса или катъ Симона
за правдата свята да мре подъ триона.
Смъртта бе за него и приятѣлъ и братъ,
зашилъ бѣше тайно въ рѫкава си ядъ,
на кръста му вѣрно орѫжье висѣше,
за да бѫде страшенъ, кoга нужда бѣше.
Той не знайше отдихъ, ни миръ, нито сънъ,
обърналъ се бѣше не духъ, на огънь.
Думата си цѣла лейше въ едно слово,
понявга чело си мръщѣше сурово,
и тамъ се четѣше и укоръ и гнѣвъ,
и душа упорна, и желѣзенъ нравъ.
Той бѣше невидимъ, фантомъ, или сѣнка.
Озове се въ черква, мѣрне се въ седянка.
Покаже се, скрий се безъ знакъ и безъ следъ,
навсѣкѫде гоненъ, всѣкѫде приетъ.
Веднажъ въ събранье едно многобройно
той влѣзна внезапно, поздрави спокойно,
и лепна плесница на единъ подлецъ,
и излѣзе тихо изъ малкий градецъ.
Името му бѣше знакъ зарадъ тревога,
властьта бѣше вредомъ невидима, строга,
обсаждаше двайсетъ града изведнажъ,
да улови тоя демонъ вездесѫщъ.
Отъ лице му мрачно всички се бояха,
селянитѣ прости светецъ го зовѣха
и сбрани, сдушени въ тайни мѣста
слушаха съ трепетъ, съ зѣпнали уста
неговото слово сладко и опасно,
И тямъ на душата ставаше по-ясно.
……………………………
……………………………
И семето чудно падаше въ сърдцата
и бързо растѣше за жътва богата.
Той биде предаденъ, и отъ единъ попъ!
Тоя мръсенъ червякъ, тоя низъкъ робъ,
тозъ позоръ за Бога, туй пятно на храма
Дякона погуби чрѣзъ черна измама!
Тозъ човѣкъ безстиденъ съ ниско чело,
пратенъ на земята не се знай защо,
тозъ издайникъ грозенъ и божий служитѣлъ,
който тая титла безъ срамъ бе похитилъ,
на кого устата, пълни съ ядъ и злость,
изрекоха подло:“ Фанетѣ тогозъ!“
На кого рѫката не благословия,
а издайство сърши, и гръмъ не строши я,
и чието име не ще спомена
отъ страхъ мойта пѣсенъ да не осквѣрна,
и кого родила една майка луда,
който равенъ въ адътъ има само Юда
фърли въ плачъ и жалость цѣлъ народъ тогазъ!
И тозъ човѣкъ йоще живѣй между насъ!
Окованъ и кървавъ, въ тъмница ръгнатъ,
Апостолътъ бѣше на мъки подвъргнатъ
ужасни. Напраздно! Тѣ нѣмаха власть
надъ тазъ душа яка. Ни вопълъ, ни гласъ,
ни молба, ни клетва, ни болно стенанье
не издаде въ мрака туй гордо страданье!
Смъртта бѣше близко, но страхътъ далечъ.
И той не пошушна предателска речь.
И на вси въпроси – грозно изпитанье –
единъ ответъ даде и едно мълчанье
и казваше:“ Азъ съмъ Лѣвски! Ей ме на!“
И никое име той не спомена.
Но тиранътъ люти да убий духътъ
една заранъ Лѣвски осѫди на смърть!
Царетѣ, тълпата, мръснитѣ тирани
да могатъ задуши гордото съзнанье,
гласътъ, който вика, мисъльта, що грѣй,
истината вѣчна, що вѣчно живѣй,
измислиха всѣкой по една секира
да уморятъ всичко, дето не умира:
зарадъ Прометея стръмната скала,
ядътъ за Сократа съ клѣветата зла,
синджиръ за Коломба, кладата за Хуса,
кръста на Голгота за кроткий Исуса –
и по тоя начинъ най-грозний конецъ
въ бѫдещето става най-сѣенъ вѣнецъ.
Той биде обѣсенъ.
О, бесило славно!
По срамъ и по блѣсъкъ ти си съ кръста равно!
Подъ тебъ ний видѣхме, уви, да висятъ
много скѫпи жъртви и да се тресятъ
и вѣтърътъ южни съ тѣхъ да си играе,
и тиранътъ веселъ съ тѣхъ да се ругае.
О, бесило славно! Тебъ тѣ освѣти
смъртта на геройтѣ. Свещено си ти.
Ти белегъ си страшенъ и знакъ за свобода,
за коя подъ тебе гинѣше народа,
и лъвътъ, и храбрий: и смъртьта до днесъ
подъ тебе, бесило, правѣше ни честь.
Защото подлецътъ, шпионътъ, мръсникѫтъ
въ ония дни мрачни, що „робство“ се викатъ,
умираха мирни на свойто легло
съ продадена съвѣстъ, съ позоръ на чело,
и смъртьта на тебе, о, бесилко свята,
бе не срамъ, а слава нова на земята
и връхъ, отъ кѫдето виждаше духътъ
къмъ безсмъртието по-прѣкия пътъ!
Иванъ Вазовъ
„Епопея на забравенитѣ“
