Непобедимите / The Expendables
The boys are back in town!
За да сме наясно още от самото начало, филмът ми хареса и при все всичките му недостатъци смятам, че представлява перфектен избор за разтуха от жегите.
Въпреки това съм леко разочарован. Забравете, че сюжетът на филма е пълна тъпотия и, че 99% от героите са доста далеч дори и от това, което наричаме двуизмерни апликации. На кой му пука за тези неща, при положение, че имаме „железен млат и кървав топор”, нали? Проблемът на филма не е в това. Проблемът е, че му липсва искрата. Липсва му душата, която притежаваха екшъните от детството ни.
А някак бях сигурен, че точно това ще му се получи на Сталоун. При „Рамбо” (че дори и при „Роки Балбоа”) как стана? Явно – поне според усещането, което „Рамбо” остави у мен – Сталоун е направил филма, след като е изпитал някакъв творчески порив да намери за героите си – а и за себе си (нека не забравяме, че все пак те са някакво отражение на неговата личност) – житейски завършек. А при „Непобедимите” този творчески порив липсва. Вместо това, просто си е казал, „абе, защо да не се съберем с момчетиите и не си поиграем на сеч и пуцалки?”
И преди да ме обвините в поза и да си кажете, аман от некви тъпи критици – какви герои, какви творчески пориви, какви пет лева, тук си говорим за забавна тъпотийка, поклон към ретро екшъните от 80-те и началото на 90-те, какво повече искам – ще кажа, че лошо няма. Хич нямаше да ми дреме за тези неща, ако поклонът му се беше получил подобаващо.
Тъпото е, че за „омаж” към ретро екшъните в по-голямата си част филмът използва всички модерни (и в повечето случаи дразнещи) прийоми на жанра, като клатеща се камера, „shutter effect” подобен на този в „Спасяването на редник Раян” и „Гладиатор” и свръх бърз монтаж, които правят доста трудно проследяването на това какво точно се случва на екрана. Всичко това не е част от спомените ми за „Командо”, „Кобра”, „Рамбо”, „Умирай трудно” или който и да е от любимите ми екшъни от онова време. И още по-лошо, хореографията на индивидуалните битки определено беше слаба. Така например, битката между Лундгрен и Джет Ли вместо да ни разцепи на макс, беше просто…”meah!” Същото важи и за всички останали и в крайна сметка, макар че като цяло съм доволен, не напуснах киното надъхан на макс, както ми се искаше.
И последна критика: струва ми се, че част от актьорите не бяха използвани подобаващо. Образите им имаха потенциал, но просто нямаше никакво време за тях. И не става дума за камеото на Уилис и Шварценегер, което беше просто супер – един от най-добрите и забавни моменти във филма – а за „главни” действащи лица като Ли, Котюр, Ледения, Рурк – той прави добра роля, като изключим жалкия му опит за плач и за философстване върху естеството на наемническия живот и Лундгрен, по който всички си падат, но на мен ми дойде малко в повече. Може би в загатнатото продължение, нещата ще са малко по-различни.
А сега, забравете всичкото това бръщолевене и се запътвайте към най-близкото кино, защото, както казах в началото, филмчето може и да не е супер, но е приятно и е по-добро от абсолютно всички нови предложения през последните две-три седмици, които се въртят в кината.
Пусни коментар
