Автор: Таня ЙовчеваАлеко Константинов – писател с будна гражданска и човешка съвест, се противопоставя на заобикалящата го груба действителност, като с болка осмива новите герои на деня, устремени към пари, власт и слава.В публикувания през 1894 г. разказ „Пази, боже, сляпо да прогледа” творецът не може да остане равнодушен към проявите на самозабравилия и възгордял се от главоломното си издигане, главен герой – Христофор Белокровский.В литературната творба, написана като биография на преуспяващ българин, се открояват няколко основни епизода: съдбовната среща между детето Ристу и консула славянин, преживяванията на дядо Петко на път към Цариград и жадуваната, но тъжна среща със сина му.Още в началото на разказа, на фона на гротескната картина, изразила бездуховната селска действителност, е представен образът на Ристу. Това е едно дете, изплувало сякаш от калта, чисто и засмяно. Непознатото селско момченце, с бяла ризка, с черни живи очи и бяло лице, внезапно се появява пред консула. Изпратено от своята майка, момчето иска „пет пари”, като засрамено свежда глава. Това здраво и хубаво дете е принудено да проси, подтикнато от собствената си майка. Липсата на човешко достойнство вълнува автора.Алеко използва нравствения контраст между тъжния живот на обикновения човек и неговата мечта за щастливо бъдеще, въплътена в чистичкото и умито дете и в бялата, празнично грейнала ризка. Бялото е символ не само на новото начало, но и на светлината, скрита дълбоко в потиснатите души на тези ограбени от съдбата хора.Контрастът: „черно” настояще – „бяло” красиво бъдеще, насочва читателя към неочаквания обрат на сюжетното действие, който променя и съдбите на героите.Консулът е последователен и изпълнява даденото обещание – подкрепя малкия Ристу. Но настъпва нежелана промяна в неговия нравствен облик. Христо се откъсва от своя корен, отчуждава се от най-близките си. Липсва облагородяващото въздействие на образованието. Дългите и подробни писма, подписвани с „Ваш покорен син – Христо“, отстъпват място на кратки, делови и безчувствени редове, написани сякаш от чужд човек, от напълно непознатия Христофор Белокровский. Нравственото отчуждение между син и родители поражда авторовото възмущение, изразено в кратката сентенция на народната, поговорка: „Пази, боже, сляпо да прогледа!” Алеко Костантинов пояснява: „Не от прогледналия физически слепец се отвръща българинът, а от слепеца – простак, издигнат от тинята, благодарение на случайни обстоятелства, достигнал без разбор на средствата до висота, която той омърсява със своето присъствие…”Чистата душа на писателя негодува срещу духовната слепота на героя, отрекъл себе си чрез отчуждението от родни и близки.Христо Белокровский забравя не само своите родители, но и своя благодетел – този, който му е помогнал да се издигне и да се потопи „ в кипящото море на шумното гостоприемно общество и сам да повярва, че е аристократ”.
Дядо Петко научава, че синът му е в Цариград, „барабар с консула”. И той тръгва да види чедото си, забравил всичко – и умора, и несгоди. Воден от бащината си обич, той върви по прашните пътища за Цариград, към своята голяма болка, която ще остане завинаги в душата му. В паметта му е запазен само споменът за малкия Христо „по ризица”, но в сънищата на дядо Петко се появява и един друг образ – малко непознат, „с жълти копчета ‘, които „светят, бляскат,…, смеят се, всичките копчета се смеят… не, не се смеят, ами дрънчат, дрънчат като звънци… много, много звънци… облаци прах и в тях звънци, звънци… и дядо тича подир звънците, спъва се в една купчина жълти копчета, копчетата се пръскат и почват да дрънчат, да се смеят…”Образният свят на съня изразява тревожните предчувствия на стареца от така чаканата среща със сина. Вълнение обзема душата му. Той е напрегнат, но неподозирана радост го кара да тръпне. Тревогата отстъпва и най-сетне сънят се сбъдва. Вместо Христо – неговото чедо, той вижда далечен, чужд и непознат човек. Високопоставеният господин Белокровский не иска да приеме баща си. Чужди един за друг, те са еднакво разочаровани от срещата. Но авторът изпитва противоречиви чувства към героите си. Алеко е изпълнен с безкрайно съчувствие към обидения и отхвърлен баща и с възмущение – към сина.Гняв и болка, мъка и горест изпълват заключителните думи на автора, синтезирани в народната мъдрост: „Пази, боже, сляпо да прогледа!”. Сподавеният вопъл на разтърсения от болка и унижение дядо Петко: „Христо! … Чедо! …”, разкъсва художественото пространство и дълго звучи в читателското съзнание, приело Алековата нравствена присъда над погазената и завинаги деформирана човешка духовност. Христофор Белокровский остава чужд и „сляп” за красотата на българската душевност и нравственост.
