Милена Фучеджиева. Рисунка: Валентин Ангелов
Осама е красив като икона от източно-православна църква. Само че вместо ореол носи чалма. А ореолът е невидим, той витае около нежно полегналия върху скалата Калашников, струи от ръцете на Осама, от дългия му, садистичен показалец, размахващ се пред очите на целокупния американски народ в неделя сутрин. Шоуто, неделното сутришно шоу, което сме свикнали да гледаме хрупкайки cereal, общо взето приключи. Вместо това Осама и неговият ореол трайно са се настанили на диваните в гостните ни и ние вече им вярваме, че сме техни заложници. Осама измести от съзнанието ни мястото, което заемаше например Брад Пит. “Боен клуб” се оказа клуб, който реално съществува, и щем не щем, ние всички тук в Америка вече сме му членове.
Страх ме. Много ме е страх. Толкова ме е страх, че малко ме е срам. Срам ме е и че толкова много ме е яд, че може да ми отнемат невинното едноетажно американско съществуване. Объркана съм. Много съм объркана. На връщане от България се запознах с една арменка, Магда, на 26 години, която седеше зад мен и не можеше да си попълни митническата декларация, защото не знаеше други езици освен арменски и руски. Намесих се със знанията си на ученичка от социалистическата образователна система, тя седна до мен за да й напиша данните, и се оказахме една зодия. Магда отиваше на конкурс за оперни певици при Пласидо Доминго във Вашингтон. От 2000 кандидати от цял свят бяха останали 40, и тя беше една от тях. До 16-годишна не знаела, че може да пее. Един ден докато свирела на цигулка, в главата й нахлул образ. Той бил “тази, статуята в Ню-Йорк с вдигнатата ръка, нали се сещаш, обаче лицето й беше друго. Не беше тя, а Монсерат Кабайе, и тя пропя. Статуята. И като започна тази статуя да ме преследва, и един вик, рев, нещо, което напираше в гърдите ми и вече не издържах, и като ревнах – А-а-а-а-а!, и пак – А-а-а-а-а!, и не мога да спра. Тичам при майка ми и й казвам, че трябва да пея. Оттогава пея. Сега, през зимата бях при Павароти, който ми каза, че това мойто не е глас, а гласище, чудовище. Обаче много ме е страх. Теб страх ли те е?” Страх ме е. “Ти еврейка ли си?” Не съм, защо? “Приличаш”. Може, ама не съм, защо? “Ужасни са евреите, навсякъде само своите си подкрепят, много лошо.” Ти си избрана от 2000 души, и Пласидо ще те чуе, какви евреи? “Ти вярваш ли в Бог?” Може да се каже. “Ох, аз вярвам. Ние в Армения ще сме спасени, защото нали знаеш, че там е бил Ной, и Исус пак там ще дойде и ще ни спаси.” Това е чудесно, Магда. “Може ли да ми поръчаш една водка, ама не да я пия, ще си направя компрес на гърлото.” Нямаш проблем, дори и да я изпиеш. Хайде сега си направи компреса…. “Ох, не мога да се отърва от картината на самолетите в небостъргачите…” И аз. Спокойно. Осама е с нас в самолета.
През камерата монтирана на корема на самолета наблюдавам Канадските земи. Редовно проверявам каква е температурата на въздуха, колко високо сме в небето, качили ли сме се на The stairway to Heaven, или има още да се качваме. Поне да се знае, че се качваме по нея, при положение, че вече не бива да я слушаме… Мъжът пред мен се е подготвил. Намества върху главата си това, което стои между него и Бог, вади малка книжка написана на иврит, жена му обляга глава на рамото му, и за момент Осама изчезва. Но само за момент.
Вашингтон Дълес Еърпорт. Няма я националната гвардия. Няма полиция. Минавам митница по-бързо от всякога. На никой не ровят куфарите. Летището не е блокирано.
Приятелката ми е на работа и взимам такси до къщата й. Там е само майка й, дошла преди седмица от България. Вирджиния е зелена, тиха и красива като гробище. За втори път ми се случва да си помисля, че съм си забравила гласа в София. Всичко е толкова непокътнато. Такова каквото беше преди 11 септември. И от това страхът ми става по-голям, защото то САМО ИЗГЛЕЖДА СЪЩОТО. А новата икона, Осама, седи и на канапето на приятелката ми. Тиха истерия, разплаквам се и не мога да спра дълго време. Дъщеря ми е в Лос Анджелис. Аз съм във Вирджиния. Бях в София, в която Осама също се появи, докато дъщеря ми беше с него в Лос Анджелис. Баба Нели, майката на Лили, моята приятелка, също го познава. Осама с красивите очи.
Цяла нощ говорим. За София, за Америка, за България, за този и онзи, тези и онези, ние и те. Уж много не говорим за това. Но то си стои. Не си отива. Ние и те. Ние, които току-що сме се запознали с Осама, и те, които отдавна го носят в сърцата си като икона на тяхното си собствено православие.
Никога не изпускам самолети, но на следващия ден закъснях и изпуснах полета си. Попитаха ме дали някой, който не познавам нещо ми е давал. Да, Осама. Ама то не се вижда с детектори, то е вътре в мен, и никой не може да прерови душата ми и да извади от там забраненото нещо, което нося. Около мен няма полиция, няма я националната гвардия, летището е пусто. Сядам на терминала на United. Терминала. Там седим група хора, които изглеждаме същите като тези, които са седяли на Терминала преди нас. Същите като тези, които са седяли на Терминала на 11 септември. Не сме се променили. Някои се чудят защо летището не е охранявано, те са дошли 2 часа по-рано, защото са смятали, че ще има много проверки. И аз дойдох по-рано, но си изпуснах самолета както никога, защото нося онова, нещото, което Осама ми даде.
It is a big secret, don’t tell anybody. Тайната на мъжа с красивите очи и муджахидински смъртоносен сексапил, мистерията на промяната, която бавно расте във всеки от нас, така както растяха извънземните в телата на космонавтите от екипажа на Sigourney Weaver. Бяха далече от Америка, но космическият кораб беше последна дума на техниката, всички бяха супер-специалисти, и това беше просто една мисия на чужда планета, както много други мисии.
Промяната в мен, промяната в жената срещу мен, не спираща да се усмихва, въпреки, че наоколо нямаше нищо смешно, освен ако не приемем, че Терминалът е адски смешно място.
Осама е в Лос Анджелис осезателно, защото ТУК ВСИЧКО е блокирано. Това с газовите маски вече сме го минали, пазят срещу прах и газ. Дъщеря ми изпива чаша вино и трескаво ми обяснява, че току-що са учили по психология, че телата и мозъците на хората са устроени за ловуване и живот на малки групи, малки племена, и че от праисторически времена това не се е променило.
Значи, мамо, ние не сме устроени да живеем по начина по който живеем и затова се убиваме и винаги ще се убиваме. Това не го знаех. Мислех, че съм еволюирала, мислех, че знам и мога. Мислех, че обществото, държавите, хората, които ги управляват ЗНАЯТ какво да правят с инстинктите на пещерните хора. Но Осама също е учил в Америка, и той знае тези неща най-добре. Затова стои в пещерата и с нежни очи убива тези, които не са от неговото племе.
За първи път в историята на човечеството терорист е толкова известен колкото Бритни Спиърс. Днес започна и Войната. Докато Тони Блеър говореше на същото това човечество бършейки потта от лицето си, Осама беше в къщи на закуска с нас. Искам да кажа, че той закусваше с нас, американските граждани, докато ние седяхме втренчени в телевизорите си, заобиколени от знамената си, не знаещи какво да правим със себе си и с децата си, които рисуват картинки на хора падащи от горящи небостъргачи с врязали се в тях Боинги.
В колонките на списанията за това, което сега е IN пише “терор”, OUT е “бъдещето”.
Текстът е писан септември 2001 г., след атентата. Виж още текстове от Милена Фучеджиева в блога й тук.
.
