„Какво мислите за екологичните проблеми в град Русе“ – предизвикателно. Седеше на първия ред, неизменно на едно и също място, всяка сряда сутрин, седем часа. „Интересуват ли ви изобщо хората там?“ Трябваше да се измъкна, по онова време въпросът беше по-скоро политически.
„Не мога да бъда безразличен по един толкова наболял проблем. От една страна ми е жал за хората – жена ми е от Русе, но понякога злобничко се радвам… – правя пауза, настръхват – …тъща ми живее там.“ – аудиторията избухва в смях, не и тя. Сините й очи са гневни. „Свободни сте. Толкова за днес.“ Търсех погледа й, докато се измъкваше странично между банките, дори не вдигна глава.
Привличаше ме неудържимо. Нямах обяснение. Гледах в нея по време на лекциите, все едно сме сами в залата. Четях в очите й нещо различно от интерес към екологията. Не бях споделил с жена ми – обикновено обсъждаме и се смеем… Този път беше различно, момичето беше специално, а аз от страх или глупост я разочаровах.
Цялата седмица не ми излизаше от главата… В сряда започнах с леко закъснение, нямаше я. Бях разсеян и не ми се получаваше, точно се чудех как да се извиня и да приключа, когато вратата се отвори рязко, тя застана на прага, а погледът й изразяваше решителност.
После всичко продължи уж по старому, но това между нас, каквото и да беше, реално или измислено, претърпя промени – все по-смели и настоятелни погледи от нейна страна, които се правех, че не забелязвам.
Появи се направо на датата за поправка, беше единствена, по принцип не късам и студентите го знаят. Час по-късно пием кафе и си говорим. Омъжена от лятото, за бивш мой дипломант, помнех го, скромно момче, симпатично. Бях му намерил работа, получаваше добри пари. Живеели над техните, в тавански апартамент на баровска кооперация в центъра. Семейният живот не бил това, което очаквала. Къде останала тръпката …
Виждахме се няколко месеца, един-два пъти в седмицата, прекарвахме чудесно, смеехме се. Говорехме за всичко: отношенията снаха – свекърва, домашните задължения, трябва ли да се научи да готви и куп други ежедневни, но важни неща. Постепенно започнахме да засягаме темите за любовта, истинската, неповторимата и единствената, правото и задължението на човек да я отстоява и да бъде щастлив. Коментирахме нещата по принцип, поне аз така го възприемах.
Не знам какво очаквах от тези срещи, убеждавах себе си, че не влагам нищо и сигурно е било точно така. Веднъж я целунах, леко и пеперудено, по-скоро докосване. После си спомних, че така бях целунал милата ми на първата ни среща. Това ме озадачи и притесни. Какво става?
Отбих се при съпруга й по работа, в офиса на фирмата, зарадва се да ме види, каза: „Жена ми записа курса ви миналия семестър, не беше задължителен, но аз толкова много й бях говорил за Вас. А после започна тя да ми говори, постоянно, дори след като взе изпита. Напоследък престана, но все пита дали сме се виждали. Праща Ви поздрави…“ Благодарих му смутено и побързах да сменя темата. Какво да му кажа, че ще я видя преди него, ама спокойно – само си говорим.
След 20 минути бях с нея, в барчето зад Художествената академия, пролетното слънце напичаше приятно. Мълчаливо ми подаде поомачкан кариран лист. Стихове. Любовни стихове, посветени на мен, така каза. Написани прилежно и четливо. Това не ги правеше по-малко ужасни. Прочетох ги няколко пъти, тя мълчеше. Извадих химикалка и след десет минути бяха станали поносими.
Заговори. Била влюбена в мен. Безумно влюбена. Не можела да го преодолее. Гледаше ме със сините си, плувнали в сълзи очи и сякаш ми казваше – топката е в теб. А сега? Какво се очаква от мен – да я целуна, да я утешавам, да й съчувствам… Нямах понятие. Казах, че много обичам жена си и семейството е всичко за мен, прозвуча декларативно, кухо и почти уплашено.
Млъкнах. Когато стана неловко, промърморих: „Нека останем приятели“. „Надявах се на друго – каза сухо тя – но явно съм надценила смелостта ти и желанието ти за истинска любов, с предизвикателство и страст.“
Ха, това бе толкова нагло, че ме освободи от всички притеснения и задръжки. „Какво точно искаш, та ние и двамата сме семейни, по дяволите, аз от четири години имам дете на две, а ти, ти – от няма и година… Какво точно искаш?“
„Искам да съм с теб, можем да бъдем истински заедно, родени сме един за друг, другите нямат значение! Не разбираш ли! Това може да е големият, единственият шанс да бъдем щастливи! Животът си е наш, защо да не го живеем както искаме!“
Не бях изпадал в такава ситуация. Исках само да се измъкна без скандал. Очите й станаха стоманени, чакаше отговор, а бе разбрала, че такъв няма да има. Нещо повече, бе усетила страха ми. Злобата я загрози. Станах, не можех да бъда с нея нито миг повече. Тръгнах си и повече не я видях.
След близо месец буквално се сблъсках с мъжа й на улицата. От изненада и притеснение, вместо поздрав, го попитах: „Как е съпругата ти?“ „Не зная, не сме заедно. Ще се развеждаме. В момента е с един преподавател, от тяхната катедра, женен, с 2 деца…“
Опитах да си придам безразличен вид, но явно не бях успял напълно. „Учуден сте, нали? И аз така се изненадах, да ви кажа честно, мислех, че е влюбена във Вас. Миналият път като се видяхме, помните ли, когато ви предадох поздрави от нея?“ – кимнах – „Точно тогава ме напусна, като се прибрах, беше си изнесла багажа, даже не ми го каза в очите, вечерта се обади по телефона от общата им квартира… Чувах го как я целува, докато говорим по телефона. Кучка!“
„Има такъв синдром – гърлото ми беше сухо, думите дращеха – преклонение пред учителя. Жените често се увличат, бъркайки авторитета на учителя с други мъжки достойнства.“
„Синдромът на кучката“ – той.
„Не, синдромът на кукувицата“ – аз.
Разсмяхме се, той нервно, аз облекчено. Кучка.
