Йорданка Донкова. Респектиращо име. Притежава световния рекорд от 12,21 сек на 100 м с препятствия вече цели 22 години – от 20 август 1988 г. В кариерата си тя има общо 5 върхови постижения в дисциплината и един световен рекорд на 60 м с пр. от 7,74 сек. Донкова е олимпийска шампионка от Игрите в Сеул 1988 и бронзова медалистка от Олимпийските игри в Барселона 1992. Тя има пълен комплект отличия от европейски първенства – злато от Щутгарт 1986, сребро от Атина 1982 и бронз от Хелзинки 1994. Световна вицешампионка е на 60 м с пр. в Индианаполис 1987. През цялата си кариера в леката атлетика рекордьорката работи с един единствен треньор – Георги Димитров.Срещата ни с Донкова е пред 145-о СОУ в софийския квартал „Младост“. Тя току-що е оставила двете си дъщери – близначките Десислава и Даниела, на училище. Те са в VIII клас. Рано сутринта Донкова с желание говори за лека атлетика, шегува се – съвсем естествена, земна 49-годишна жена, която веднага дава да се разбере, че с нея се говори на „ти“.
– Донкова, каква е причината, според теб, за спада в нивото на леката ни атлетика?- Няма спорт… На никой не му се работи като треньор… Кое дете иска да отиде на стадиона? Аз не можах сина си Живко да накарам да тренира лека атлетика и той избра футбола. Наскоро гледах по телевизията турнир и стадион от 40 000 места беше пълен. В България на кое състезание по лека атлетика има хора по трибуните, изключвайки треньорите? На нито едно. Ние просто не водим децата си от малки там, за да свикват със спорта.
– Атлетите днес са недоволни, че не могат да се издържат от спорта. Как беше във времето, когато ти се състезаваше? – Навремето един спортист живееше добре. Сега е по-трудно. Но пък най-лесно е да се оправдаваш с това – няма пари, няма условия. Един спортист се изгражда дълги години. Пропуските в системата се наслояват постепенно и вече се вижда, че нищо добро не се случва в нашия спорт.
– Как ще коментираш факта, че в „българската“ дисциплина 100 м с пр. сега няма наша представителка на международно ниво? – Болно ми е. Туркиня стана европейска шампионка! Но това е положението… Един препятственик се прави трудно. Вече трябва да се разчита на други треньори, не на Димитров. Той сега съживява „мъртъвци“. Преди да започне да тренира Ваня (Стамболова) и Теодора (Коларова) се бяха отказали от спорта, работеха като сервитьорки в заведения. За него е вече трудно да изведе един състезател от дете до високо спортно майсторство. До колко години ще живее? Аз му се чудя на енергията и как изобщо издържа, той е болен човек. Но пък има и други треньори в България. И системата с тото-точките не е добре организирана. Сега имаш полза да направиш повече на брой, може и по-слаби състезатели, отколкото да се бориш за високо спортно майсторство. Треньорите, особено жените, си правят точките и им е добре. Свалям им шапка! Всеки си намира лесното. Защо трябва да се занимаваш със състезателите на високо ниво, да ходиш да даваш допинг проби и да си хабиш нервите? Не е ли така? Значи наистина нещо куца в организацията на спорта. Не ме карай да бъда критична. Не искам изобщо да съм критична. Аз затова не съм там (б.а. на стадиона), защото не ми отърва. Не искам да се ядосвам за такива неща.
– Следиш ли световната лека атлетика?- С удоволствие.
– Какво липсва на съвременните препятственички, че са толкова далеч от 12,21 сек?- Техника. Те си мислят, че като станат бързи и силни, са готови.
– В последните години се дискутира темата да се вдигнат дамските препятствия от 84 на 91,4 см? Какво е твоето мнение по въпроса?- Ако се вдигнат, трябва да търсят нови състезателки. Още по-високи препятственички, с по-дълги крака. В момента им е трудно. Ако препятствията не се преминават, както гладко бягане – тазът да бъде на една линия при атаката и между хърделите, да не се отклонява нагоре и да се връща, как ще го направят на 91,4 см. Няма как да стане. Аз съм бягала до три препятствия на тази височина. Не ми беше трудно да го направя. Но няма да ги вдигнат на 91,4 см. Това ще свали резултатите и ще има много падащи. Ако се направят по-високи препятствията, трябва да намалят разстоянието между тях.
– През кариерата си имаш шест световни рекорда. С какво превъзхождаше съперничките си?- С психика и техника. Психиката е много важна. Особено пък сега, когато вече нямат право на фаулстарт. Аз не съм правила фаулстартове никога. И реакцията на старта ми беше една от най-бързите. Да не кажа, че винаги е била най-добрата. След Олимпийските игри в Сеул Боб Кърси тичаше след нас с треньора ми Димитров. Предлагаше ни всичко, за да отидем в САЩ. Искаше само Димитров да подготвя жена му (б.а. световната рекордьорка в седмобоя Джеки Джойнер-Кърси), така че тя да бяга препятствия като мен. Не заминахме.
– Димитров често „вади“ абстрактни средства и прийоми от методиката си – Ваня Стамболова тренирала на джанка; ти си бягала на улицата препятствия, сковани от щайга и т.н. – Не сме се спирали от нищо. Важното е да си направиш тренировката, когато е планувана. Пък дали ще е на джанка, или на сковано препятствие, няма значение. Каквото имаш под ръка и пак го правиш. А сега стадионите са в плачевно състояние. Ваня например е в много тежка дисциплина. Къде да намериш цял стадион в добро състояние? В България това го няма. Едно средно бягане може да го тренираш. Има кортови стадиони, обрасли целите в трева, с една пътечка по корта, на която можеш да бягаш и да си направиш отсечките. Но не и нещо друго. Къде да сложиш препятствията? За тях трябва повече място.
– Методиката на Димитров е сурова. Кали ли те за живота извън спорта?- Определено. Животът не е лек.
– Двамата сте със силни характери. Чувала съм определения за вас, че на стадиона сте били като два остри камъка. Как успявахте да работите заедно?- Имало е проблеми. Да не казвам скандали, но сме повишавали тон. И все пак сме издържали 25 години заедно. Предпочела съм да остана при него и да има спорове за някои неща, отколкото да отида при треньор, който да не е в състояние да ме подготви. Много треньори са ме искали, но без Димитров нямаше да ги има тези резултати, тези световни рекорди.
– Останали сте приятели с Георги Димитров. Той споделя ли с теб за проблемите и успехите си на стадиона?- Не много. Споделя, но не се виждаме толкова често. Той е много ангажиран. Обикновено се оплаква. А аз нямам как да му помогна, защото не съм министър на спорта. Мога само да му съчувствам и да се възхищавам на работата, която върши. Аз не бих хвърляла толкова енергия като него на стадиона.
– До къде стигаха амбициите ти и съжаляваш ли, че си пропуснала да спечелиш още титли в спорта?- Не, не съжалявам за нищо. Но можех да бягам реално 12,00 сек. Сега го казвам, но то вече няма никакъв смисъл, защото не съм го направила. Аз знаех колко можех да бягам. Един път да имах малко попътен вятър и щях да го направя.
– Не ти ли липсва атлетиката? Не си ли се изкушавала да работиш на стадиона?- Да стана треньор? А, не, не, не. Гледам си по телевизията. Не ми липсва изобщо. Минавах преди през стадиона, когато имаше състезания, и като видех празните серии и ми ставаше изключително неприятно. Но да си оставя децата по улиците, за да стана треньор и цял ден да съм на стадиона, това няма да се случи.
– Олисдейлис Менендес (Куба) продава олимпийския си златен медал от хвърлянето на копие от Игрите в Атина 2004. Би ли продала своя?- Не знам защо е решила да го направи. Вероятно е затруднена финансово. Моите медали не съм ги наредила във витрина. Струпани са в един кашон. Така че ако стигна до такова тежко финансово състояние, бих го продала. Но не мисля, че ще има някой да го плати на тази цена. Стига да има кой да даде $30 000, веднага ще го продам. Защо не? Ще си направя една снимка с него и ще го продам. Въпреки че Димитров веднага ще каже „в никакъв случай, дай ми го на мен“. Бях решила да си дам наградата от Гран При на Музея на спорта. Това е много красива скулптура с елен от много интересен материал. В момента, в който Димитров разбра, той каза точно това „в никакъв случай, дай ми я на мен“. Скулптурата още е в къщи. Извадена е от кашона, стои в един шкаф. Трябва да я дам на тренера. Той я е заслужил. Той може и да си е направил кът за трофеите в къщи. Явно оценява тези неща повече от мен. За мен те са преходни. Минаваш през една част от живота, оставяш я там и продължаваш по-нататък по друг път.
– Хората виждат крайния резултат, успехите, рекордите. Какво обаче са ти коствали тези постижения?- Всеки казва „много ми е коствало, много е било тежко“. Не е толкова тежко, не е толкова страшно. А като си представиш, че трябва всеки ден да ходиш на работа от 8 до 5. И така едно и също цял живот. Да, тежко е на стадиона, но след това всичко ти е било подсигурено. Масажът ти е масаж, лагерът ти е лагер. Не смятах, че е по-тежко от другото. Да, при Димитров наистина беше тежко. Имаше си треньори, при които тренираш само за да завършиш ВИФ. Имаше треньори, при които можеше да си на принципа „тия пари ще ги взимам и някъде другаде, ама дай да се поразтичам за 2 часа“. Но не беше чак толкова тежко. В къщи нищо не сме пипали, нито в градина, нито за нещо някой те е закачал. Да ходиш цял живот в някоя фабрика е, мисля, по-страшно и тежко. Малко са професиите, в които можеш спокойно да прекарваш деня си.
– Важна ли беше за успехите ти конкуренцията в България? В един момент дори тренирахте заедно с Гинка Загорчева.- Не смятам, че това е довело чак до такъв резултат. Ако конкуренцията я нямаш в България, я имаш в чужбина. Пак можеш да си сверяваш часовника с другите.
– Отбелязваш ли по някакъв специален начин датата 20 август?- Не. За мен това е минало. Не знам как да го обясня. Минало е, приключил етап от живота ми. Да, била съм най-добрата, но това е. За мен животът продължи в съвсем различна посока. Спортът си е бил спорт. След като не съм останала на някаква работа в леката атлетика, за мен животът продължи в друга посока, с други приятели, с друго обкръжение. И никога не съм се държала по някакъв начин, сякаш съм кой знае коя. Хората около мен го знаят и го виждат.
– Какво си спомняш от състезанието „Самарско знаме“ в Стара Загора през 1988 г.? Световен рекорд ли беше целта за теб? – Целта ми за всяко състезание беше световен рекорд, защото бях много добре подготвена. В България не бях любимка тогава и за това или не работеше фотофинишът, или нещо друго се случваше. За това беше опасно да бягам тук. Скоковете винаги ги обръщаха по посока на вятъра, а за 100 м с пр. това никога не се случи. Кой знае колко щях да бягам тогава? Другите ми световни рекорди са поставени в чужбина. Направиха грешка да ме пуснат да бягам извън България. Но така стана по-добре, там нямаше кой да ми прави номера. В Кьолн пред пълен стадион е прекрасно да направиш световен рекорд и то два в едно състезание. И там беше безветрие. Ако имаше попътен вятър, щях да си бягам 12,00 сек и нямаше да има спекулации дали е рекорд, дали не е, колко е по-къса пистата или къде е.
– Бланка Влашич често атакува другия български рекорд в леката атлетика – този на Стефка Костадинова в скока на височина.
– Стискам палци да не го подобри. Много ми се иска да си остане на Стефка.
– А за твоя рекорд притесняваш ли се?- Не. Ако на някоя атлетка й дадат по-къса писта или я духне по-силен попътен вятър, нека го направи (смее се). Рано или късно ще бъде подобрен. Аз нямам никаква полза от рекорда. Да, взела съм 1600 лв. за него. Тогава имаше максимален размер премия за рекорд от 2000 лв. След удръжките ставаха 1600 лв. Имаше премии и за други рекорди по 1800 лв. примерно. Но не съм станала милионерка, не съм забогатяла. Ако ми даваха сега всяка година по 1600 лв., че не е подобрен, да му треперя.
– Поддържаш ли връзка с някого от спорта?- С много малко хора. Съвсем, съвсем малко. И то по-скоро се чуваме по телефона, отколкото да поддържаме приятелство.
– Сега с какво се занимаваш?- Не знам да кажа ли, с нищо, след като стоя вкъщи и си гледам децата. Като че ли така човек има повече работа, отколкото ако ходи на работа. Сега се занимавам само с близначките.
– Те спортуват ли?- Само плуват.
– Как се развива футболната кариера на Живко?- Играе в „Б“ група – в Бяла Слатина, и е централен защитник. По-нататък ще видим как ще се развие кариерата му. Той е на 19 г. и е много амбициран. Още от малък не можах да го накарам да тренира индивидуален спорт. И на плуване го водих, не държах толкова много на леката атлетика. Той още в първи клас каза – или футбол, или няма да мръдна. И това при положение, че мъжът ми не е стъпвал на стадиона да гледа футболен мач. Сега ходя да гледам изявите на сина ни, почти не съм изпуснала негов мач. Радвам му се. Но от футбол не разбирам. Там всичко е анти-логика. Няма коридор, в който да пробягаш това, което можеш и да се реши дали си най-добрият или си по-слабият, или си третият. Тук няма логика, това е футбол.
– Ти как се запали по леката атлетика?- Просто Димитров беше в Горни Богров. Дойде, събра децата, сред които бях и аз, и започнах да тренирам. Тогава в нашето малко село имаше плуване, имаше басейн с минерална вода, която сега тече в нищото. Басейнът вече не съществува. Имаше колоездене, конна езда и лека атлетика. Записваш се на колоездене, чупиш колелото, гонят те. Ти се преместваш на басейна. Всяко дете се занимаваше с някакъв спорт. Вече няма нищо. И няма и да има. Сега в Горни Богров младите се събират в центъра, около една върба.
– Добре, каква е причината за разпада в организирания спорт?- Няма го вече този спорт. Няма вероятно кой да плаща на треньорите, които да идват да работят. Трябва да се замислят по-нагоре в структурите.
– Така скоро спортът ще умре. – Е, като умре, какво… Какво да кажа, нали ние сме живи. Аз ако отида на стадиона, мога ли да направя каквото аз искам, не мога. Значи няма да отида. Моята логика е такава. Аз съм дръпната, ще се скарам с пет човека и ще ме изхвърлят. По-добре настрана. Не мога да вървя по посоката на вятъра само, защото така трябва… Такава съм…
Снимки: Венета Райновска, Архив
