„На прощаване” – Христо БотевАвтор: Росица ДаковаПоезията на Христо Ботев е създадена в годините на най-драматичната и героична борба на българския народ за свобода. В нея намират изява убедителни, изстрадани възгледи за смисъла на човешкия живот, за щастието, свободата, робството и смъртта. Тя отразява мислите, чувствата и въжделенията на цяло едно поколение, на всички, които не могат да влачат повече веригите на вековната тирания. В стихотворението „На прощаване” поетът е изградил образа на бореца за свобода, като е въплътил в него своя естетически идеал за достоен човек. Беззаветното родолюбие, гордият и непокорен дух, жаждата за справедливост, борческата устременост към най-висшия му идеал – свободата, определят неговия нов нравствен облик. Мисълта за свободна изява, за достойно изживян живот, мечтата за национална и социална независимост се превръщат в съкровена цел, към която е устремен и готов да отстоява дори с цената на живота си лирическият герой, а в негово лице – самият поет-революционер Христо Ботев.Пламенна и свободолюбива личност, с непоколебим и мъжествен дух, с високо съзнание за патриотичен дълг, Ботевият герой е направил своя житейски избор – „свобода и смърт юнашка”. Тези думи символи се превръщат в смисъл на живота му. Робството налага унижение, безправие, страдание, прокуда, с които лирическият герой не може да се примири, не приема робския страх и апатията на покорните. Той желае да живее като свободен човек, готов е да участва в промяната, да отстоява своето достойнство, да защити народа си от безчинствата на поробителя и да воюва за неговото свободно бъдеще. Затова поема по страшния, но славен път на борбата в името на най-висшата човешка ценност – свободата, и се превръща в творец на съдбата и на историята. Това е единственото достойно героично поведение на личността, което е пример за поколенията.Стихотворението „На прощаване” е съкровена поетическа изповед на лирическия герой в навечерието на предстоящата решителна битка за правда и свобода. В този съдбовен миг от живота си, в тежките минути на раздялата той споделя с майката, най-близкото си същество, своите вълнения и причините за житейския си избор, за да я утеши и убеди в своята правота. Единствено тя може най-добре да разбере идеалите и стремежите му, смисъла на неговата саможертва и да му даде своята морална подкрепа в трудния път. Нежните успокоителни думи са израз на обич, синовна привързаност, съпричастност към страданието на майката и същевременно молба за разбиране. Затова с настоятелен тон я успокоява: „не плачи”, „не тъжи”. Тя ще му прости за болката, която й причинява, защото самата тя има дял в неговия избор, възпитала го е да бъде човек с гордост и достойнство и не може да очаква от него друго решение. Той принадлежи към онези възрожденски личности, които искат да променят съдбата на своя народ. Идеалът, към който се стреми – „правда и свобода”, се превръща в смисъл на живота му. Непокорна натура, младият човек не би търпял униженията, жестокостта, отнемането на независимостта. Отхвърля робството, готов е да се бори срещу него в името на свободата и справедливостта.
Робството е причина за несретната емигрантска съдба. Главна вина за болката и страданието в „тежка чужбина” носи таз „турска черна прокуда”. Епитетът „ черна” е тясно свързан с отчаяното положение на народа – той е обречен, отнето му е правото на бъдеще, защото неговите синове не могат да останат в своята родина. Тиранията осъжда на изгнание, гони и пропъжда младите хора да се скитат „немили, клети, недраги” в чуждата страна. Епитетите разкриват мъченическата им емигрантска съдба. Въпреки че имат личната свобода, те са чужди сред негостоприемството и студенината на „таз тежка чужбина”. Не са намерили място, не са щастливи, страдат самотни далеч от роден дом и близки, измъчвани от принудително бездействие и безцелно съществуване, което е предадено чрез синонимните глаголи: „ходим, скитаме”. Лирическият герой отхвърля твърдо примиренческата позиция. Това страдание от принудителната раздяла ражда жаждата за мъст и определя взетото решение като единствена алтернатива за бунтовника.Но робската неволя и унижението на близките поражда още по-голяма болка и мъка в душата на бореца за свобода. Поругаването на бащиния дом отваря дълбока рана в сърцето му. Метафоричният глагол „бесней” създава образна представа за робския гнет, безчинствата и жестокостта, произвола и бруталността на потисника. Той си позволява да навлезе в най-интимния свят на човека, потъпква патриархални ценности, разкъсва родовите връзки, разделя то от братя и сестри, баща и майка, любима. Поробителят посяга на най-скъпото за българина – правото на дом, унижава и наранява човешкото достойнство, причинява мъка и страдание на най-свидните му образи: „там дето баща и братя /черни чернеят за мене”. Чрез тяхното страдание лирическият герой осъзнава страданието на целия народ и не може да остане безразличен, чувства се длъжен да защити светостта на родния край. За истинския българин изборът е един – предпочита бунта пред примирението.Потомък на храбри юнаци, славни хайдути, наследил заветите на народните закрилници, той счита за свой дълг да продължи делото на тези, които са жертвали живота си за правда и свобода. Майката го е закърмила с неукротим и непокорен дух, възпитала е у него силен героичен характер, който не му позволява „пред турци глава да скланя, /сюрмашко тегло да гледа”. Човек с достойнство, горда и свободолюбива личност, бунтовникът е непримирим с робския гнет. Глаголът „не трае” е побрал гнева, омразата и ненавистта. Нито за миг не би търпял унижението и теглото на близките:Но кажи какво да правя,кат си ме, майко, родиласъс сърце мъжко, юнашко,та сърце, майко, не трае,да гледа турчин, че беснейнад бащино ми огнище… За лирическия герой бащиното огнище е символ на родното, родовия свят, с който са свързани най-свидните чувства: споменът за детството и майчината ласка, обичта към братята и трепетите на първата любов. Синекдохата разкрива обичта и привързаността му към роден край и близки. С болка и страдание той си спомня красотата и топлотата на родния дом. За да брани неговата святост, за да защити правото на всеки българин да има свой дом, в който да се радва на живота и свободно да обича, бунтовникът поема пътя на борбата, воден от своя велик идеал – свободата. Този избор за него е въпрос на синовен дълг и юнашка чест.Обичта към близките се слива с любовта към родината и прераства в едно голямо свято чувство, което го вдъхновява за бой. В едно се сливат личностни и национални мотиви, които определят облика на новата възрожденска личност и очертават нейния достоен път:Там аз за мило, за драго,за теб, за баща, за братя,за него ще се заловяпък… каквото сабя покаже,и честта, майко, юнашка… Тези светли образи са най-скъпата частица от българския народ. Бунтовникът знае, че личното щастие е възможно само в свободно отечество и само свободата на родината може да му върне топлината на бащиния дом. Затова откликва с цялата си всеотдайност на народния зов и с пушка в ръка е готов да воюва за свободата му. Да изпълни своя дълг, да служи на своя народ, се превръща във върховен смисъл на саможертвата му:Аз вече пушка нарамихи на глас тичам народенсрещу врагът си безверни. Метафоричният глагол „тичам” отразява цялата всеотдайност и революционен порив на Ботевия герой, а нетърпението, борческото вдъхновение и устрем намират израз във възклицанието „Ах”. Стремежът към себеосъществяване е неудържим, защото в избора го ръководят не само лични причини, а духовните ценности на националноосвободителната борба – ще воюва за правда и свобода.Този избор бунтовникът е направил с ясното съзнание за вероятността да падне от „куршум пронизан”. Страшният път на борбата го излага на смъртна опасност, но това не го плаши. Спокойно посреща възможността „аз може млад да загина” и приема тази алтернатива като естествен край на своя достойно изживян живот. Но юнашката смърт в името на свободата ще бъде покоряващ пример по родолюбие и мъжество за поколенията. Тя ще ги възпита „силно да любят и мразят”, ще разпали гнева и ненавистта, жаждата за справедливост, за да поемат пътя на борбата и извоюват свободата. Героичният подвиг, родолюбивата саможертва няма да бъдат забравени, юнашката песен ще разнася славата, ще разпалва патриотични чувства, ще ражда герои. За своя достоен избор лирическият герой ще получи народната признателност. Дори да загине, ще остане да живее в паметта и сърцата на хората. Пътят на борбата за свобода е най-прекият път към безсмъртието:Но стига… ми тая награда -да каже нявга народът:умря сиромах за правда,за правда и за свобода… Струва си човек да извърви този „страшен” път, за да изживее възторжения миг на победата, да се радва на извоюваната свобода, да ликува от щастие със своя народ. Картината на победното завръщане е изпълнена с жизнелюбие, неудържим възторг, опиянение. Лирическият герой вижда себе си като победител с „байрак в ръка”, развял гордо символа на победата. Анафората „жив и здрав”“ изразява копнежа му за свобода и жаждата за човешко щастие. Осъществил смисъла на своя живот, бунтовникът е възнаграден от всенародната благодарност и любов, събрани в китка здравец и венец от бръшлян. По типично български обичай се увенчават подвигът и саможертвата, увековечава се славата на героя. Този миг е светъл празник, всенародно тържество, защото се е сбъднала най-съкровената му мечта – с оръжие в ръка е извоювана свободата.Стихотворението „На прощаване” убедително доказва, че изборът на бунтовника е най-достойният за конкретното историческо време, който го извисява духовно и го превръща в една свободна, разкрепостена личност. Той е светъл пример за истинска безкористна служба на родината.
