Родопската певица станала знакова за България е родена на 8 януари 1942 г. в смолянското село Арда. Израства с още 4 сестри и братя. Сега тя се радва на семействата на 3-те си деца – Веска, Асен и София. И на 5-ма внуци – Илиана, Венци, Костадин, Емилиян и Валерия, има правнук – Валентин.
– Какво разбра за толкова години от живота?
– Че човек докато си отиде от този свят не може да се пребори с всичко и не може да научи всичко. Има стара поговорка: Човек се учи и ненаучен си отива.
– Е, всеки си знае какво му е в душата..
– Така е, има и такава поговорка : Всякой си го знае от прага навътре. Навън може и да си облечен, и красив, но като се върнеш в къщи, може да нямаш какво да ядеш, да си болен…
– Случвало ти се е?
– Имало е всякакво, връщаш се преуморен. Но благодаря на семейството, на децата си. Израснала съм в голямо семейство, имала съм двама бащи, 5 деца сме били. И въпреки че онова време беше бедно, за всеки е имало хляб, и дрешка, и обич. Израснала съм в махала от 7 къщи. Това ми е било детството, с много деца, така е и сега в моята къща. Комшиите викаха на майка ми: Ружо ма, как търпиш толкова деца в къщи. А тя им викаше – децата не ми пречат. За всеки Господ си е отредил и хапката и другото. Така е и многолюдна сега и моята къща.
– Като твоето многолюдно семейство има все по-малко в страната, раждат се по-малко деца …
– Недостигът ги плаши, но Господ си дава. Ти като сложиш за един човек и втори може да се нахрани.
– Така е, но нали искат и да си образоват децата.
Че и едно време беше така. Аз също исках много да отида да уча. Завърших 8 клас в село. Но благодаря на Бога, че ми даде да пея. Макар, че ако е бил жив баща ми, може би щях да продължа и по нататък да уча. Но Господ е бил пред мен и аз съм била зад него, за да реша да стана певица. Защото когато поисках да пея, моята майка Ружа не ми даваше въобще и да помисля за това нещо. Един невероятен човек беше майка ми. Съхрани семейство, хиляди благодарности и на втория ми баща, който ни прибра, майка ми с две деца и отгледа и неговите и не ни е делил. Каквото е имало за неговите такова е имало и за нас двамата. Един човек, който създаде такова семейство, че не сме се чувствали излишни.
– И оттам насам, какво определи живота ти?
– Днес ако ти е добре, утре може да ти е по-зле. Обърна ми се живота, че тръгнах в правилна посока. Избрах едно нещо и затова искам да благодаря, на първия ръководител на Държавен ансамбъл „Родопа“ Никола Генов. В началото беше хор, но невероятен, и оркестър, после се формира и танцов състав. След това Атанас Капитанов, Лазарин Кисьов.. благодарности на тях. Сега като че ли намаляха колежките, като че ли малко идват средствата, помощта за ансамбъла. Тук вече трябва да се помисли отгоре, но си има глави там да мислят. Желанието ми е ансамбъла да е добре, защото чрез културата сме постигали много неща. Когато правих 60-годишнината чувствах товар, но когато излязоха гайдите се разплаках. Трябва да ги има, да си съхраняваме културата, фолклора и въобще да се развиваме. Овцете са оцелявали по пътя за Беломорието, вървейки след овена с голямата хлопка. Сега ни трябва едно стабилно ръководство за тази държава, че да тръгне напред. Ще трябва да се помисли по-друг начин, че да има за младите семейства по-голямо внимание. Да не остават с едно дете, поне две да раждат. Аз съм майка на три деца, по време на път, по време на концерти, в куфарите ги отгледах … Но на мен ми е пълна КЪЩАТА. И когато в тази къща има боклук, има живот. Защото много деца – много бъркотия и пълна душа.
– Как я виждаш България?
– Дай Боже да тръгне по-добре. И все се моля не само за мен, а за всички в тази държава. Аз не съм завистлив човек, независимо какви са хората, човешко е да се греши, да има слабости. Един Господ не греши, но и на него кусури се намират. Всеки греши, може накриво да стъпиш, ако не си откраднал. Но има и правилни пътища. Да виждаме доброто. Била съм много благодарна, когато са ми правили забележки.
– Има спор коя е гайдата, която звучи в Космоса?
– На бай Димитър Петковски. Това е истината. Продължавам да я пея тази песен / „Излел е Дельо хайдутин“ / не слизам от сцена без нея. Е, сигурна съм, че не съм тази Валя Балканска, която е била на младите години. Гласът ми беше по-свеж, претърпях и тежка операция… Но след като още съм на сцената и хората ме приемат мисля, че още малко ще продължа да пея.
– С Петър Янев май сте най-дълготрайния фолклорен тандем у нас? Той Ви боготвори…
– Петьо е едно невероятно момче, не се срамува да пътува с мен. Благодарна съм на неговата обич към мен, той казва ти си ми като майка. Един невероятен музикант, много могат да му завиждат, но ръцете му няма да вземат. И като човек е прекрасен, и много държи на семейството си. На Нова година бяхме във Варна, детенцето му се обади и той се разплака, че не е при него. Ние сме повече с него, отколкото със семействата си. И май все по Нова година сме някъде, с него, на сцена.
– Къде се чувстваш най-добре?
– На ранчото /над Смолян/ се чувствам най-добре. Откакто почина мъжът ми… лека му пръст, един човек, който много ми е помогнал в живота е мъжът ми – Емил Балкански. Каквото и да е имало, каквито и трудности да сме преживели, ние изкарахме заедно до края му… и ми липсва. Той ми е бил гръб, нямаш ли гръб не можеш да се бориш. Преди гледах животни, той ми помагаше, но откакто почина, не гледам животни. Децата да гледат, аз не искам да товаря никой. Но на ранчото се чувствам най-свободна….
Смолян прес
Сподели във Facebook
Още в:
Аплодисменти
Нямате право да публикувате коментари в момента.
