Марина БоневаДвадесетте и тридесетте години на XX век са време, когато се преосмислят редица явления, навлезли в обществения бит. Българската литература от този период по свой начин възприема и художествено интерпретира „срещата” между модерно и традиционно, между технически-прогресивно и битово-консервативно. Творчеството на Светослав Минков търси онзи художествен мотив, който ще обясни битовата насъщна необходимост от присъствието на технически модерното в човешкото всекидневие. От екстравагантна приумица и показна атракция откритото от човешката техническа мисъл става елемент от новия „модерен” стил на епохата.Новото се показва, илюстрира, рекламира. То не се изследва в дълбочина. Няма нужда от анализи и доказателства. Само по себе си то носи прогреса чрез новата модерна информация. Това е и новият повествователен стил в разказите на Светослав Минков – да информира, без да наранява човека, възприемащ безкритично новия „модерен” стил на епохата.Информацията за писателя Светослав Минков е средство за имитация на езиковата речева среда, в която новото и модерното открива своя деформиран подменен образ. Средствата за масова информация тиражират и натрапват именно този примитивно подменен образ на технически модерното и прогресивното в бита на човешкия живот. Формира се така наречената масова култура. Срещу нея и негативните следствия за човека и неговата духовност воюва повествователната ирония в разказите на Светослав Минков.Неговото творчество е белязано с езоповската мъдрост на дълбоко изстраданите истини за изчезващата духовност на човека. Времето с „модерно” преобърнати стойности рефлектира в мисловния свят на твореца и той се докосва до една трагична реалност, оказала се деформирана същност на хуманността. Обществената действителност застава пред писателя със своята неискреност, скрита зад фалшива клоунска маска Хората се превръщат в марионетки, участници в жалкия показен парад на дефилиращата бездуховност, неумело прикрита зад „модерната” маска на техническия прогрес. Взаимоотношенията между човек и общество се променят. Изпълват се с ново, високо „технологично” съдържание. Човекът, от творческо въплъщение на бързо променящата се действителност, се превръща в механичен субект, въплъщаващ новия „технологичен” напредък на обществения живот. Механично се сменят маските. Марионетъчният обществен театър е технически усъвършенстван. Той е нов и „модерен”. Човекът и неговият духовен избор са без значение. Обществена стойност има само общественият индивид с урбанизирано съзнание, с умъртвена духовност. Необходим е човекът-автомат. Той е ценен и толериран. Нужен е на новите „технологични” реалности на обществения просперитет. Самата марионетъчна същност на човека- автомат изразява прогреса на новите, „модерни” времена. Доброволно се отказва от духовните полети на мисълта си, за да е в унисон с новите „технологични” изисквания за „модерна” бездуховност на светския обществен живот.Пародирани са реалните стойности на постигнатия от човека технически прогрес. В кривото огледало на гротеската се оглежда деформираният бездуховен лик на обществената действителност, в която живее и твори през 30-те години на XX век Светослав Минков. Неговите герои стават художествени изразители на механично преобърнатите стойности на техническия прогрес. Модерното и технически прогресивното се приема само като светски фалшив блясък на дълбоко съмнителен обществен просперитет. Той има външни доказателствени белези: красива обществена маска, добър прием сред изисканите бездуховни кръгове на хайлайфа, т. е. сред „модерното” общество на хората-марионетки, които механично, като автомати, сменят маските на изпълняваните от тях роли в показния театър на обществена суета и бездуховност. Светослав Минков остава дълбоко дистанциран от тези негативни процеси. Интелектуалното превъзходство над бездуховността на времето ражда ироничния присмех в особения повествователен маниер на автора. Добре намерената художествена мяра между грозно и красиво, реално и деформирано, изгражда вътрешно балансирана пародийна среда за изява личностната позиция на твореца. Светослав Минков, за разлика от своите герои, сам избира ролята си за нов „модерен” контакт с изискания Бомонд на обществото. Приема условието за маскираност и скритост на истинските намерения в поведението на човека и се включва в обществения марионетъчен театър. Присъства навсякъде. Сменя маските и обществените роли. Включва се в личния коментар на героите си, като не забравя правото си на авторска позиция. А тя е иронично „пристрастна” към „модерната” драма на хората-автомати, живеещи в общество с „висок” технически стандарт.Между човека-марионетка и урбанизирания „пейзаж” на неговата душа застава ироничният коментар в авторския текст на Светослав Минков. Поразително е откритието, което прави авторът за своите читатели, че неговите герои са лишени от духовност. Сякаш отдавна са останали без души. Те действат автоматично, почти несъзнателно рефлексивно. Появява се усещане за отчужденост и дистанцираност от собствената им същност. Героите на Светослав Минков са безпристрастни съдници на самите себе си. Те се наблюдават и оценяват чрез ироничния присмех на автора, който е част от тях, но и свидетел на размислите им отстрани, като „обективен”съзерцател на всичко случващо се.На пръв поглед Светослав Минков открито присъства в текста, но е дълбоко скрит зад двойния образ на пародията, който обединява автор и герои в художествено пространство с двойно отразена реалност. Тя е с деликатно балансирани контрастни тези и внушения. Художественият механизъм на „образ и подобие” присъства в повествователното действие на Светослав-Минковия разказ. Между „образа” и неговото деформирано „подобие” застава условно авторът: „Най-сетне маестро Галфоне дойде до заключение, че както противотифусният серум се приготвя от тифусни бацили, на същото основание може да се приготви и серум от патешки мозък… С помощта на тоя серум една видна дама сполучи да убеди със замайваща логика ревнивия си съпруг, че изневярата на съвременната жена не е нищо друго освен израз на едно най-обикновено благотворително кокетство.” Неговият „открит” коментар играе ролята на своеобразен художествен филтър, който иронично преобръща и деформира стойностите на образа, странно наподобяващ реалността. Светослав Минков определя степента на взаимодействие и контраст между „образа” и неговото „подобие”.Заставайки често зад безизразния, лишен от духовност и мисловна реакция, поглед на своите герои, Минков откроява ярко художественото присъствие на своите иронични, болезнено пристрастни към грозните деформации на реалността, творчески сетива. Към позицията и оценката на героите, поднесени като механична безпристрастна реакция на новото и „модерното” в живота на обществото, се прибавя категоричното несъгласие на автора с наблюденията и изводите на собствените му герои. Те нямат сетива за неговото гневно отрицание, поднесено от самите тях чрез зловещия смях на гротеската.Мнимо е съчувственото „пристрастие” на Светослав Минков към драмата на модерната цивилизация, но реална е тревогата за човека и истинско – възмущението от девалвираните стойности на човешкото и духовното в ироничните изблици на гневния му изобличителен смях.
