Американци и англичани тестват концепцията за междузвезден космически кораб, който може да достигне до някои от петдесетте най-близки до Слънцето звезди за период от около 50-100 години. Този период е избран, така че тези, които евентуално ще се изпращат на далечни пътувания, да имат поне някакъв шанс в живота си за постигане на целите, които са си поставили.
Проектът „Икар“ е разработка на американската неправителствена група от учени наречена Tau Zero Foundation, на която съосновател и президент е физикът Марк Майлис. Преди този проект Майлис е работил в НАСА върху концепциите за напреднали космически системи за задвижване. Също така, в проектът участват и членове на Британското междупланетарно общество (BIS).
Преди да поговорим за „Икар“, трябва да се потопим в предисторията на самия проект. Като отправна точка на екипа на Tau Zero е избран друг междузвезден кораб. В годините от 1973 до 1978 група от учени и инженери, работещи под егидата на BIS, е разработила огромният и безпилотен кораб „Дедал“, който би трябвало да се задвижва от термоядрен синтез.
„Дедал“ е представлявал двустепенна система, с начално тегло от колосалните 54 000 тона (от които 50 000 тона се падат само на термоядреното гориво). В качеството на гориво е трябвало да се използват гранули, представляващи смес от деутерий и хелий-3.
Най-общо представяне на рамерите на планираният кораб „Дедал“ и ракетата Сатурн-5″
Тези химични компоненти авторите замислили да добиват от атмосферата на Юпитер в продължение на 20 години, с автоматични заводи наподобяващи въздушни балони. В системата на Юпитер може да проведе и окончателното изграждане на колоса, след което той да се отпрати към други звезди, близки до нас.
Импулсният блок на термоядреният двигател би работил най-общо така: Топливните гранули трябва с висока честота да се освобождават в центъра на горивната камера (дюзата). Там те ще са подложени на атаката на много мощни електронни лъчи. След загряване до огромна температура, в отговор гранулите с диутерия и хелия-3 ще започнат термоядреният синтез.
„Дедал“ общ вид на проекта
Горещите продукти ще се пазят от контакт със стените на двигателя с помощта на магнитни полета. Благодарение на това, трябва да бъде предадена тягова мощ, което съответства и на космическия дизайн, подпомагащ разширяването на плазмата и привеждането на кораба в движение.
Предназначението на „Дедал“ е било да достигне звездата Барнард, отдалечена от нас на шест светлинни години. Така огромният изследователски апарат би достигнал поставената му цел за около половин век.
В рамките на проекта първата степен на апарата „Дедал“ би трябвало да работи в продължение на две години, а втората – 1,8 години. Планираната скорост на устройството би трябвало да постигне около 12% от скоростта на светлината (380 000 км в секунда). След това ще последва 46-годишен полет по инерция.
Британците първоначало замислили много от тънкостите, чрез които би могъл да се реализира този проект. Така най-важна и основна част от изграждането на „Дедал“, се падала на молибденова сплав, която запазва силата си при криогенни температури.
В ролята на щит, който покрива и защитава главната част на комплекса от високоскоростният поток на междузвезден прах и газ, е било решено да се използва 50-тонен диск съставен от берилий с дебелина от 7 мм.
Проекта е включвал „Дедал“ да има 18 сонди с йонни двигатели на борда си, който да изследват звездата „Barnard“ веднага след своето пристигане. Сондите трябвало да се отделят от „Дедал“ няколко години преди пристигането му в чуждата система, и така да могат да я проучат спокойно в детайли.
И, за да не се сблъскат с прах и микрометеорити, които да унищожат скъпото оборудване, при пристигането си сондите е трябвало да изхвърлят голям облак от малки частици, които биха разчистили пътя от евентуални „проблеми“.
