Прасе касичка
Представете си следната картинка:
Студент, след първата си сесия – успява да се справи страхотно на изпитите и със стабилни знания и малко късмет постига заветната цел: отличен успех. Страхотно нали?
Невероятен старт. Доказателство, че трудът ти през семестъра е подобаващо оценен! Започват ползите: Изграждаш си самочувствие, притеснението и натрупаното напрежение преди сесията изчезват, о да – и получаваш награда – стипендия, чиято цел е „да мотивира студентите с добър успех”!
Но, разбира се, не всичко е толкова хубаво, колкото изглежда…
След началната еуфория, дойде ред на подаването на документи. И започна ходенето по мъките… Мислех, че всичко ще стане бързо и лесно (все пак съм 1-ви курс и нямах особена идея за какво става въпрос), но още в книжарницата на университета разбрах каква е схемата… Най-напред: 1 тон бомащини, бележка за доходи на родители за предходните 6м., бележка за брат/сестра, имотно състояние (въх), средно аритметичен доход на всеки член от семейството и още куп глупости…
Това не ме изплаши – мобилизирах екипа в нас: за 1 седмица събрах всички нужни служебни бележки, попълних всички абсурдни данни. Оказа се дори, че не трябва да ходя до Общината за бележка за имотното състояние, то не се попълвало (но разбира се информираност – нулева, разбрах случайно от познати от по-горните курсове). Странно, все пак съм пълнолетен.Моите доходи – да, но защо на родителите? Стипендията не е ли моя лична награда? Какво значение имат доходите на нашите? От приятели в Англия разбирам, че там дори при теглене на заем от студент не се изискват доходи на родителите, камо ли за стипендия…
Друго интересно нещо е, че в университета искат доходите на родителите, а в средното училище, където си непълнолетен – не. Каква е логиката?! Според мен ще е по-хитро в университета да го направят както в средното училище – успех над определен праг (например 5.00) и толкова. Никакви доходи, никакви щуротии.
Както и да е, пристъпвам към следващата фаза в мисията ми: Да подам документите в посочения кабинет. Реших да го направя в една от почивките между лекциите. Но – изненада: качвайки се към етажа, забелязах огромна опашка от студенти, още от началото на коридора. Познайте какъв беше отговорът на въпроса ми „Всички ли чакате за стипендиите?” 😀 Някои висяха повече от час там, разбрах, че определено ще ми трябва повече време от почивката между лекциите…
Само не разбрах защо всичко не минава по електронен път? Щеше да е доста по-бързо и незатормозяващо – както за персонала, така и за студентите. Да не говорим и че стартира новата справочно-информационна система, от където можем да проверяваме изпитно и студентското си състояние през интернет (www.info.ue-varna.bg). Забелязах, че има данни и за среден успех през семестъра и всякакви други щуротии… Едва ли е толкова трудно подаването на документи за стипендия по успех да става чрез подобна база данни, дори автоматично.
На следващия ден, след лекциите се насочих към заветния кабинет. Отново познатата вече огромна опашка. Час и половина от живота ми безвъзмездно умряха 😀 Но успях!
Последната фаза беше просто да чакам да се обработят документите… Хах от края на зимния семестър минаха вече около 4 месеца. Подадох документи преди месец. Никакъв отговор. Чакане, при което, разбира се, дори не е гарантирано, че ще те одобрят.
Вярно е, че хубавите оценки са доста важни, но самите стипендии не трябва да са главният стимул за да имаме добър успех. Те са един вид възнаграждение за старанието ни. За това и сумите наистина са символични: едва 25% от минималната месечна работна заплата (а в средното училище: едва 9%). Но в чужбина стипендиите не са символични. Там наистина си заслужава да учиш само за тях, защото пълната стипендия означава пълна издръжка и такса във някой от най-елитните университети. Пък и да не мислите че има много отличници? Но дори и да има – според мен точно за образованието не трябва да се икономисват средства.
Успелите страни отдавна инвестират в млади таланти. Нима за България това по-скоро е излишен разход? Малко съм разочарован.
Смятам, че ще се съгласите с мен – ако отличният успех се оценяваше подобаващо, както в чужбина (например с размера дори на минималната работна заплата), нямаше ли това да е доста сериозен стимул за постигане да добри резултати? Не да се чудим как да съчетаем ученето с работа, а да получаваме определен доход, при поддържането на определен праг на успеха. Добре звучи, нали?
Не е ли време за реформа в образованието?
… aко статията ти е харесала, удари ми едно рамо 🙂 –>
