Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка юнак с дълбока на гърди рана, юнак във младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка, на друга сабля на две строшена; очи темнеят, глава се люшка, уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето слънцето спряно сърдито пече; жътварка пее нейде в полето, и кръвта още по-силно тече!
Жътва е сега… Пейте, робини, тез тъжни песни! Грей и ти, слънце, в таз робска земя! Ще да загине и тоя юнак… Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира: него жалеят земя и небо, звяр и природа и певци песни за него пеят…
Денем му сянка пази орлица и вълк му кротко раната ближе; над него сокол, юнашка птица, и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер – месец изгрее, звезди обсипят сводът небесен; гора зашуми, вятър повее, – Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена, чудни, прекрасни, песен поемнат, – тихо нагазят трева зелена и при юнакът дойдат та седнат.
Една му с билки раната върже, друга го пръсне с вода студена, третя го в уста целуне бърже – и той я гледа, – мила, зесмена!
„Кажи ми, сестро, де – Караджата? Де е и мойта вярна дружина? Кажи ми, пък ми вземи душата, – аз искам, сестро, тук да загина!“
И плеснат с ръце, па се прегърнат, и с песни хвръкнат те в небесата, – летят и пеят, дорде осъмнат, и търсят духът на Караджата…
Но съмна вече! И на Балкана юнакът лежи, кръвта му тече, – вълкът му ближе лютата рана, и слънцето пак пече ли – пече!
