Ивайло Балабанов
Няма да казвам откога познавам Ивайло Балабанов.
Иван Бунков го познава по-рано от мен.
И затова няма как да не повярвам на бисерната му есеистика, посветена на неговия земляк: „Гледах стенописа с именитите българи в зала 7 на НДК вечерта, когато връчваха на Балабанов наградата „Георги Джагаров“ през 2006 година, и си мислех за Хухла. За хухленския хогемаг. По масата с облак и мастика, сред дим и пот, се водеха битки – политически, литературни, философски.
Върнали се кой от лозето, кой от тютюна, кой от сечището, се дърлехме за хляба, за смисъла, за песента.
Духът ни не спираше да се превъплъщава.
Късно нощем, след изтощителни идейни сражения,идваше въпиющата нужда от поезия.
Истинска!
Ивайло спореше неисново! Не логично – поетично! С небИвал метафоричен удар разсичаше до кръста и някой от нас, и нищо неподозиращите софийски поети – мамини синчета, изпълнили с имитации на живот стотици страници.
Накрая рецитираше своя поезия.
Съкрушително!
И които я разбираха, и които не я разбираха – занемяваха.
Балабанов издаде книги. Признаха го.
Поетите започнаха да се учат от него.
Цитираха го. Беше явление. Скрито. Читателят не беше чувал за него. Чуеше ли го – не можеше да го забрави.
Защо сега, когато поетът занемя, всички поискаха да чуят Балабанов? Истинският небесен гурбетчия.“
Ти ли точно питаш, Иване?
Ами чуй адаша си Иван Вакрилов какво казва: „Прищя ми се да ви кажа какво си мисля в този дъждовен следобяд:
Основният проблем на нацията е нейното недоверие в себе си. И в нашето време. Създава се впечатление, че всичко е в миналото – и изкуство, и наука. Презираме настоящето, защото ние живеем в него – ние, които сме „потънали в невежество“. Сега – казват – хората не четат. Сега децата не се интересуват от нищо, освен от пари. Добре – ето, вижте – има и сега стойностни хора, чието присъствие – тук и сега – подсказва, че вместо да се самоожалваме и самооплюваме, е по-добре да се огледаме. Не зная дали те са „солта на земята“, но знам, че те са надеждата.
Остава едно – да покажем тази надежда на децата си. Има я. Както и любовта, която сме заровили в задния двор – тя, видите ли, не ни трябва сега, в това зло време. Е, трябва ни. Нека спрем да се мразим и да се вгледаме в себе си. Защото, ако някога е горял огън, къде е той сега? – Ами тук си е. Тук е, но ние не вярваме че го има. А трябва само леко да се раздуха. И все някое пт тези деца ( даже много от тях) ще погледнат с друго око на себе си, като част от народ, който не е мъртъв.
На туй отгоре тези деца ще опитат да отворят очите на родителите си. Едно време така е било – децата са учели родителите – не защото са по-умни, а защото младите очи проглеждат по- лесно.
Ей такива мисли ми идват, докато препрочитам стиховете на Ивайло Балабанов.
И още нещо – защо само той? Не могат ли учителите да отделят десет минути от часа по литература (и защо не – по история) за прочит на стихотворение от съвременен поет?
Учим децата да се гордеят с историята си. Добре ги учим, няма спор.
Убеден съм, че има с какво да се гордеем и сега.
Pages: 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10
