Хей тамо лодка
Батко гледаше през щорите как ноемврийското слънце си играе с жълтите цветове на някакво малоумно растение, което беше решило да цъфти точно по това време на годината. Лъчите му (на слънцето, а не на Батко, нито пък на растението) сякаш бързаха да влязат в стаята, защото дори на тях вече им беше хладно навън. И както бързаха, препъваха се о ръката на Батко, която държеше тумбеста чаша с коняк, огромна като кълбото на някоя гадателка по панаирите. Златистата течност ласкаво ги поемаше, задържаше ги за миг, само колкото да хвърлят няколко ароматни искри, и ги пускаше нататък по светлинния им път.
– Помните ли – каза Батко – как се напихме в деня за размисъл през 2007?
– За мен – веднага се отплесна Милен в друга посока – денят за размисъл е като денят на жената. Тъй както жената не бива да бъда уважавана само веднъж годишно, така и хората не трябва само веднъж годишно да размишляват и то по нареждане.
– Зратни ти уста, Милене! – казах аз, а останалите се прекръстиха и казаха амин.
– Всъщност те не размишляват веднъж годишно, а веднъж на две години, защото изборите са така: парламентарните и местните са през четири, но понеже се редуват, все за нещо се гласува на всеки две години – уточни Дани, който беше политолог и доста по-млад от останалите, което го караше да пие с двойна страст, за да навакса пропуснатото и да запълни пропастта между поколенията.
– Аз пък съм сигурен, че има хора, които и веднъж на две години не размишляват – поклати глава Джовани, у когото се бяхме събрали приятелите на обяд. – Това са две групи хора: философи и бунтари. Първите приемат, че ако не могат да правят нещо, никой не може да ги накара. Вторите са твърдо решени да не го правят, именно защото някой ги кара.
Джовани мразеше два вида хора: глупаци и писатели (в частност поетеси). Това не му оставяше голяма възможност да обича някого и по тази причина Джовани често се оплакваше от липса на пълноценен емоционален живот. Две бяха и нещата, от които се страхуваше: да не остане сам и да не изгуби безвъзвратно мислите си. И докато срещу опасността от самота не предприемаше кой знае какво, полагаше маниакални усилия да не изгуби мислите си. Движеше се в облак от тетрадки, бележници и диктофони, на които записваше всичко, което му хрумнеше и което му се стореше що-годе смислено. Не се срамуваше да сподели страховете си и ако някой го упрекнеше за тях, му отговаряше, че предпочита да има извратени фобии, отколкото да е като селяндурите, които също се страхуват само от две неща – да не настинат и да не се минат.
– Аз само попитах дали си спомняте как се напихме през 2007, а вие пак се отплеснахте – каза Батко, обърна се от прозореца и седна обратно в креслото си.
– Кога как сме се напили? – попита Милен.
– През 2007, в деня за размисъл преди местните избори.
– Че ние не се ли напиваме през всеки ден за размисъл? – невинно се ококори иззад очилцата Дани.
– А размишляваме ежедневно, понеже сме мноо Енетелигентни – допълни Милен и отпи от диджестива си.
В конкретния случай за диджестив му служеше изключително популярният в Унгария, но сравнително малко познат у нас „Уникум”, който уж бил по някаква уникална рецепта (откъдето и името) – някакви евреи го измислили, после бягали с него от германците, те пък ги гонели да им го вземат, заради което отслабили позициите си на източния фронт и не след дълго изгубили войната, или нещо такова. Обаче ако попиташ за Уникума някого с по-занижени критерии и вдървено от честото пиене небце, ще ти каже, че това си някакъв йегермайстер или фернет, доколкото между последните две има нещо общо. А пък именно диджестив, а не нещо друго, Милен пиеше, защото пред неговия организъм стоеше предизвикателната задача да храносмели обяда – едно от каполаворите на Виктория, жената на Джовани. Нейният кулинарен гений граничеше с мистицизъм и понякога дори ни плашеше с дълбочината на своите естетически и философски прозрения. Тя знаеше, че хората се делят на два вида според аперитивите, които приемат преди хранене. Едните приемат концентрати и това ги причислява към православната цивилицация, а онези, които принадлежат по-скоро към Запада и се напиват с бира, докато първите изтрезняват с бира, приемат за аперитив вино, често пъти пенливо (просеко, шампанско или каба) с по-ниско алкохолно съдържание. Има извратеняци, които за аперитив пият даже фраголино, при все че целият цивилизован свят е свикнал да го приема като десертно пенливо вино, но ние не можем да им се сърдим, защото резултатите от техния експеримент са твърде убедителни.
Мезетата днес бяха адресирани и към двете групи приемащи аперитиви. За тези, които пиеха ракия, имаше няколко вида салати. Тъй като ракията беше от сини сливи, расли високо в Стара планина, без да са пръскани или обработвани по друг някакъв химически начин, но пък подправени с дренки и черници, за тази ракия имаше жетварска салата от белени домати, печени червени чушки, половин глава стар лук и две скилидки чесън, счукани със сол на дървена дъска. Салатата се посолява и се разбърква. После се добавя зехтинът и отново се разбърква. Точно тук е и сблъсъкът между две фундаментални школи. Според едната оцетът се слага заедно със солта, а после отгоре се полива зехтинът на тънка струйка, без да се разбърква повече. Според другата школа, салатата първо се посолява, разбърква се, после се слага зехтинът, пак се разбърква, за да може мазнината да филмира зеленчуците, а оцетът се добавя накрая и салатата се разбърква за трети път. Така зехтинът предпазва зеленчуците от опасността да станат прекалено кисели, а достойнствата на оцета се насочват предимно към соса, който мнозина авторитети наричат „утопия”, защото накрая се „утопва” със залци топъл ръчен хляб. В нашия случай жетварската салата беше подправена в съответствие с убежденията на втората школа и след третото, оцетеното, разбъркване, беше поръсена отгоре със смлени орехи.
Втората салата беше от настъргани моркови и сурови тиквички с балсамов оцет. Акцентът в тази салата са слънчогледовите семки, с които е поръсена. Те са сурови и белени, като преди да се добавят към вече овкусената салата, леко се запичат на сух тиган. Имаше и медена туршия. Не се опитвайте да я правите сами, защото няма да се получи такава, каквато я предлагат няколко зарзаватчии в кварталите около площад „Славейков” и църквата „Св. Георти”. Според мен най-хубавото в нея е зелето, но със сигурност има и хора, които биха харесали най-много карфиола, морковите или камбите. Туршията се нарича медена по простата причина, че в рецептата на нейната марината има и пчелен мед. Малко, само колкото да даде деликатна сладка жилка и лек намек на аромат. За онези от компанията, които за аперитив приемаха вино, имаше сурово сушено филе и козе сирене. За да придаде известна човечност на тези сухи мезета, до платото имаше и купичка със сос от доматено пюре и праз. Празът е деликатно растение, както успя да го докаже и в супата. Тя се прие много по-възторжено от тези които пиеха ракия, в сравнение с онези, които пиеха старо каберне. Това беше крем супа от праз, сварена не във вода, а в прясно мляко с индийско орехче. Всеки можеше да я подправи по желание с течна сметана или пък с кисело мляко. Основното ястие беше простичко руло Стефани от специално смляна за целта чиста телешка плешка. По-точно беше руло мозайка, защото вареното яйце в него не беше цяло, а беше нарязано на кубчета заедно с киселите краставички и варените моркови. Цели бяха само скилидките чесън. Чесънът при готвене трябва да е цял, особено в рулото Стефани и в леща-чорбата. За гарнитура имаше пресни картофки на фурна с розмарин и червен пипер, както и пюре от целина и ябълки в сметана. Целината е чудесен зеленчук, който може да се приема във всякакви форми, включително и нарязан на дебели филии и хвърлен на скарата, особено след като на нея са били завъртени няколко мариновани вратни пържоли. Десертът беше строго диетичен, без прашинка захар. Взимате ябълки, отделяте горната част и издълбавате семките. Така образуваната кухина запълвате със смес от едро счукани орехи и стафиди, накиснати в малко коняк. Заливате с кленов сироп, слагате отгоре „капачето” – предварително отделената горна част на ябълката – и печете на фурна. Сервирате без никакви допълнителни глезотии. Едно малко малцово уиски с орехи, запечени със сол, никога не е излишно.
– Тоест – продължи Милен, – понеже сме много умни, размишляваме всеки ден, а понеже на всеки ден за размисъл се напиваме … Правете си изводите.
– Жалки отрепки сме ние! – горчиво каза Джовани и веднага записа мисълта си в малко тефтерче, за да не я забрави по-късно. – За нищо не ставаме!
– Не важно ние да ставаме, а на нас да ни става – вдигна поучително пръст Батко и продължи: – Жалки отрепки могат да са само алкохолиците, а ние сме весели пияници. Както знаете, алкохолиците изпитват угризения от онова, което пияниците вършат с гордост!
– Пък и за какво толкова трябва да ставаме… – каза Милен.
– Е, доколкото сме част от елита на нацията – каза сериозно Дани и ние всички се стреснахме, – от нас се очаква да управляваме обществото или поне да имаме аргументирано и публично изразено мнение за неговото управление.
– Да ти сипя ли малко коняк? – предложих загрижено.
– За да имаме мнение за каквото и да било – поклати глава Джовани, – трябва да имаме трезв поглед върху него. А пък ние…
– Всъщност не е точно така – каза Батко, който е историк с класически лицей и университетска магистратура, но не се срамува от това и се занимава със съвсем други дела. – Какво е модерният свят? Това е съвкупност от цивилизации, които денонощно се намират в изключително сложни взаимоотношения помежду си. Непрекъснато се прегрупират, едни изгряват, други залязват и всички се мислят за велики. Истината обаче е, че модерният свят на технологии, комуникации и глобални финанси произлиза от една единствена цивилизация – цивилизацията на западното християнство или т.нар. Западна цивилизация. Това е безспорно и го признава дори японският император всяка сутрин, когато си облича костюма и си слага вратовръзката – този пъстър хърватски аксесоар. Откъде обаче произлиза западната цивилизация? Според някои от рицарското средновековие, но в универсалния си смисъл произлиза от Ренесанса. Ренесансът полага два изключително важни философски фундамента: християнското състрадание към ближните и индивидуализма. От съчетанието на двете се ражда хуманизмът, който прониква в мислите на европейците и ги кара да постигнат чудесните резултати, на които се радваме сега. Откъде обаче произлиза Ренесансът? От желанието за възраждане на античността и то не само с нейната култура, но и с нейните институции. Ренесансът е второ, подобрено и допълнено издание на античността – твърде атрактивен и успешен проект, който на времето си, пък и днес, се радва на прилична популярност. Тоест, смело можем да кажем, че модерният свят, светът на индустрията, технологиите, телекомуникации, банките и борсите, космическите програми, Интернет, киното и масовата литература, този свят произлиза от Античността. Как е функционирала Античността? Неоспорима истина е, че античният човек е бил твърде суеверен. Важните държавни и обществени дела са се взимали задължително след консултация с Делфийския оракул. Пророчествата на неговата жрица Пития са имали тежестта на закон, на природен закон. Това е била волята на боговете и, следователно, космическият ред на нещата. И сега идва изводът, заради който ви разказах всичко това. Пития, жрицата на Аполон Делфийски, не е направила нито едно пророчество в трезво състояние. Векове наред. Следователно модерният технологичен свят произлиза от пиянските бълнувания на една самотна гъркиня.
Милен натопи връхчето на пурата си в коняка, дръпна и изпусна облак ароматен дим, който се изви многозначително като над някой древен триножник.
– Излиза, че ние, компанията имам предвид, имаме потенциала да бъдем политическият борд на нацията – каза той замислено.
– Дрън-дрън! – казах аз. – Притрябвали сме й ние на нацията.
– Шегувам се, разбира се – уточни Милен.
– За мен пък всичко това е сериозно – каза Дани.
– Ти си малък – ласкаво го погледна Джовани. – Затова ти се занимава. Ние искаме да гледаме отстрани.
– Например – уточни Милен, – от някоя скромна яхтица в Бяло море.
– Между другото – каза Батко, – има такава яхта. Мислех тези дни да ви повдигна въпроса. Разглеждам една много хубава лодка на Порто Куфо и ако се кооперираме, ще си я вземем. Има си и човек, който да се грижи за нея през зимата, и не трябва да му се пращат много пари.
– Ашколсун! – плесна с ръце Милен.
Казаното от Батко ни въодушеви до такава степен, че Джовани отиде да изнесе още една бутилка коняк. Беше плоска Хенеси, което и на мен ми е любимо. Ние с Джовани имаме почти еднакви вкусове. Разляхме по чашите и Батко разказа за лодката. Продавал я някакъв англичанин, който пък я бил купил преди 2-3 години, но разбрал, че всъщност не му трябва. Не му харесва и не я иска. Освен това преживял и няколко инвестиционни разочарования в България, каза Батко, който самият му бил продал не малко ниви около Банско и Разлог, на които по идея трябвало да се направят хотели с басейни, но балонът се спукал и не се направило нищо. Решихме да се махнем на яхтата и оттам да наблюдаваме какво става.
– Ще кръстим операцията „Додекамерон”! – заяви Батко.
– Защо, истории ли ще си разказваме, докато кръстосваме гръцките острови?
– И това също, но главно ще пием узо „Додека”.
– С октоподчета в лют доматен сос.
– Именно.
Дани каза, че от нас наистина нищо няма да излезе, и стана да си върви. Ние му отговорихме, че е напълно прав, но че до следващите избори, когато той ще влезе в политиката и ще поеме отговорността нещата, има още две години, така че спокойно може да седне и да си допие коняка. Дани се съгласи. Той притежава отличното качество да се вслушва в мнението на другите, особено когато това мнение е разумно и се отнася до Хенеси.
– Всъщност – върна Батко нещата в изходно положение, – вие не ми отговорихте дали помните как се напихме през 2007…
Съгласихме се, че е прав и че наистина не сме му отговорили на въпроса.
