Днешните ученици в днешна България
„Пенчо бре, учи! Пенчо си мълчи.
Пенчо бре, чети! Муси се, сумти.
Пенчо бре, чети! Пенчо не чете.
Пенчо, работи! Пенчо пак не ще…
Пенчо го мързи, гледа да лежи –
Ходи, та се май, дири да играй…
Време се мина, Пенчо порасна,
иска да яде, няма откъде.”
П. Р. Славейков
Това e нещо като поздрав към учениците и напомняне за един от най-големите сатирици в българската литература – Петко Р. Славейков. Той е човекът, който създава първия български сатиричен лист „Гайда“ в Цариград – лист за освестяването на българина, за шеги и подигравки. На него дължим и други сатирични издания като вестниците „Шутош“, „Остен“, „Костурка“ и „Истурка към вестник „Костурка“. Петко Рачов бил неуморен събирач на пословици, поговорки и анекдоти. С тях той развива всички сатирични жанрове в новата българска литература. В по-късни години неговото дело е повлияло на всички български сатирици и на преките му следовници в списание „Българан“. Респектирани от неговото изумително творчество, да си представим какъв би бил в наши дни, неговият праправнук Пенчо от едноименното стихотворение.
Пенчо е с наболи мустаци, но все още само срича. Защото не се е научил още да чете. Няма време затова, предпочита да си играе на компютъра, да виси цяла нощ в дискотеката. Ако похване някоя книга ще е от рода на „Хари Потър“.
Беше неотдавна, когато влезе за първи път в училищния двор. Оглежда се за новите си съученици. Застава до другите млади, а те – повечето закръглени, с очила и сгърбени рамене. И някак без живеца и неуморимостта, присъщи на детството. Къде ли е останало тяхното истинско жизнерадостно детство?
Влизат в училищната сграда с набързо пребоядисани класни стаи. Уж много програми и учебници, пък всичките изглеждат на copy-paste от предишните и на много безразличие. Като че не са писани за деца – малки и пораснали. В междучасията – закуската остава спорна, обект на дълги разправии между търговци и наредби на образователното ни министерство. Докато те траят майките за всеки случай предвидливо са пъхнали няколко левчета в джоба на децата си – пица, пържени картофки и кола – такива са предпочитанията на днешните ученици. Свикнали са с тях от ранното си детство, още от времето преди да прекрачат училищния праг. Както и с високото кръвно, хроничното напълняване, диабета…
Днес българските ученици са сред най-болните в Европа
И тенденцията е да се разболяват още повече. Както казват докторите, най-опасните социално значими заболявания непрекъснато „се подмладяват“, т.е. започват да поразяват все по-невръстни организми.
А какво ли учат в клас? „За живота учим, не за училището“ – са думи на философа Сенека, който ни казва забравена истина. Ученето в родното училище като подготовка за живота е заседнало под крушата. Учителите мърморят, че учениците са мързеливи и немотивирани, но не се разстройват особено, защото и на тях не им се работи за мизерни заплати. Учениците смятат, че в училище си губят времето, че това, което учат, едва ли някога ще им потрябва.
От училище излизат все по-незнаещи и по-неможещи хора.
Миналото лято кандидат-студентската кампания приключи с отчайващо висок процент слаби оценки на изпита по български език и литература. Класирането спадна до най-ниско ниво на бала, стигна се дотам, че всеки, който е изкарал поне тройка на изпита, може да се запише в университет.
През септември бяха обявени 800 незаети места в нашата Алма Матер – Софийския университет „Св.Климент Охридски“. Щом кандидатите за висшисти са полуграмотни, какво остава за онези, без претенции да продължат обучението си!
Така днешните ученици всъщност знаят по нищо за всичко
Това е техният интелектуален протест срещу една образователна система, която си поставя временни и неясни цели. Нещата не вървят на добро. Учениците смятат, че в училище си губят времето, че това, което учат и се занимават няма да им трябва в бъдещия живот. Какво да прави бедното училище с педагогика безнадеждно остаряла и анахронична до степен да вреди на младежите. Така между ученици и учители продължава вече второ десетилетие една изтощителна война. И двете страни съзнават, че са далече от същността на модерното училище и затова учителите се стараят все пак да научат на нещо възпитаниците си. Образованието в нашата страна от известно време не е основен приоритет за държавата.
В дефицит е пълноценен, деен, духовен и интелектуален живот. Младите хора няма как да го заобичат и се изпълват с интерес и любопитство да научат, да знаят и могат повече и повече. В нашето образование витае всеобщата вяло безразличие и незаинтересованост, с времето се убива жизнеността, дръзновеността на младите души и желанието да отстояват своя оригинална самоличност. Вместо това ги обезличава, изтръгва интереса им към знания, демотивира ги да се научат и да могат да правят нещо.
Дори и да попадне на академичната скамейка, Пенчо много скоро ще разбере, че и тук по-скоро се отбива номер, отколкото да се трупат знания и умения. Повечето студенти не виждат преподавателите си по цял семестър. А самите семестри се заверяват срещу писмени реферати, които се предават (и продават) от ръка на ръка. Но никой не се тревожи. Щом веднъж си влязъл в системата на университетите, повечето станали търговски дружества, дипломата ти е в кърпа вързана. Ако не срещу знания, то срещу определена сума. Доказват го обвинения за взимане на пари срещу оценка в някои вузове. Обществена тайна е, че тази практика е повсеместна във всички наши висши учебни заведения. Срам!
Само не заключавайте, че образоваността е отмираща ценност. Нищо подобно. Проспериращите общества са съставени предимно от образовани хора. За другите остава групата на „банановите републики“ По нашите географски ширини виреят предимно чушки и домати, растат добре още ябълки, череши… Някога ни казваха овощната градина на Европа.
