Бързам да уточня, че с това заглавие не търся каквато и да е асоциация с фантастичния роман на Робърт Хайнлайн. Думата ми е за съвсем реални неща от странната картинка на родната ни действителност.
Между природните бедствия и взривовете на боеприпаси неотдавна в медиите, може би за малко разнообразие, се промъкна и новината за поредния протест на работници от шуменска фирма, която с месеци не е давала заплати. В България това, че не се плаща навреме, отдавна не е новина. Хората на наемния труд вече стачкуват (ако изобщо го правят) не за повече пари, а за правото да ги получават всеки месец, както всъщност са се договорили с шефовете си. Те обаче вдигат рамене и се оправдават с кризата. Пари няма, работете – явно това е философията на част от родните бизнесмени и мениджъри. Те на всяка цена държат да запазят обществения си имидж на кадърни, находчиви и преуспели хора, които крепят икономиката на страната. И за това на всяка цена искат да си задържат фирмите, независимо че те или не печелят, или не се управляват добре.
За да няма пари за заплати, значи нещо не е както трябва, разсъждава обикновеният работник. Логиката е простичка (може би защото и работникът е простичък, поне в очите на шефа си). Щом едни хора работят, значи произвеждат някакъв продукт. Щом този продукт съществува, значи може да се продаде и да донесе пари. При това да се продаде така, че да донесе повече пари от тези, които са вложени в производството му. E, не е ли точно това работата на т.нар. мениджъри? Те, като много по-можещи, знаещи и мислещи от редовия наемник, би трябвало да правят точно това – да продават продукта така, че да реализират печалба за фирмата и съответно за себе си. И да успеят да си направят вярно сметка, та парите да им стигнат и за собствения им висок стандарт на живот, и за консумативи, и за данъци, и за заплати…
Наистина сложна задача, особено в условията на стагнирна икономика. Но не е ли точно кризисната ситуация реалната действителност, в която живеем вече няколко години и от която вероятно скоро няма да излезем? Нали точно в тази реалност трябва да се търсят варианти вече не за оцеляване, а за растеж?
Няма спор, че на хората, които са се нагърбили да правят собствен бизнес и да дават хляб на останалите, не им е лесно. Доста от тях наистина успяват, макар и с компромиси и лишения, да бъдат коректни и към държавата, и към работниците си. Но това означава прецизиране на разходите, орязване на пера от бюджета, икономии. Много далновидност се иска, за да прецениш откъде да вземеш, за да запазиш друго. На някои родни бизнесмени обаче явно им е най-лесно да вземат от заплатите. Те, наемниците, пак ще идват на работа и ще си я вършат, понеже нямат друг избор, безработицата расте, места няма, фирми фалират… Ако случайно попитат кога ще им се плати, изобщо не е задължително да им се отговаря. Или пък им се казва, че навсякъде е така, че в края на месеца (без да се уточнява кой месец и коя година) се очакват едни пари от еди-коя си поръчка и тогава ще се разплатим. Друг вариант на отговор е: „На който не му отърва, да си заминава“. Но дори и когато На който не му отърва наистина си замине, понеже се е уморил да слуша измислици, нищо не се променя – той все така си чака неиздължените заплати и все така не ги получава. И историята си продължава – уж се работи, пък пари няма, уж нещо се прави, пък фирмата затъва все повече. Странен бизнес, странни мениджъри.
Иначе претенциите за качеството на работата и за дисциплината са си все така високи, а санкциите за нарушения – все така строги. Така и трябва да бъде, но само при положение, че онова, за което са се договорили по закон двете страни, се спазва безусловно. Защото как точно тези, които управляват, очакват онези, които произвеждат, да го правят качествено, ако не са получили и лев за труда си? И как може да се запази доверието помежду им, ако служебните им отношения се крепят единствено на лъжи и липса на зачитане на другия като човек и професионалист?
Да не уважаваш чуждия труд, означава в известна степен да не цениш и собствения си. Затова, ако искаш уменията ти да управляваш и ръководиш да будят респект у подчинените, уважавай и техните усилия да работят и да създават нещо за теб. Управлението на който и да е бизнес не означава само да раздаваш команди и да упрекваш останалите колко са некадърни. То е преди всичко отговорност към самия теб и към всички, които си ангажирал в този процес. И ако не можеш да се справиш, едва ли има нещо срамно и страшно да насочиш усилията си към друго, да докажеш, че си способен и умел в някое различно поприще. В края на краищата всичко и всички се променят, едва ли светът ще свърши, ако неработеща и некоректа фирма приключи съществуването си. Нали мениджърът именно затова е по-гъвкав и изобретателен от останалите – за да умее да се трансформира и да прави бизнес и когато е трудно. И то да го прави по правилата. Да си плаща за труда, който купува, така, както всеки ден си плаща за хляба, цигарите и бензина, за поддръжката на луксозните си коли и за екзотичните почивки, за почерпките с партньори и приятели и за образованието на децата си в чужбина. Въпрос на интелект и на морал е.
Морал ли – това пък какво беше?
