България е призрачна страна. Малките населени места биват напускани от хората, а на тяхно място се заселват призраците. Така е и в едно северозападно селце, което се намира на 5 км източно от Българо-Сръбската граница.
Историята, която ще ти разкажем, брато, е реална. Ако ти стиска провери, ако не, поне продължи да четеш, но първо се прекръсти. По-късно ще разбереш защо.
Всичко се случва във видинското село Шишенци, което наброява малко от над 120 жители. Случайно или не, 80% от тях са със сини очи. Не знаем защо, но на нас това ни изглежда странно и плашещо. Всички от Шишенци разказват неща, от които ни треперят шортите от страх.
По такъв път се стига до Шишенци.
– Има самодиви, чедо. Някои казват, че това са чакали, но не са. Ха-ха, заповядайте, заповядайте – подканвани селянин със сини дочени дрехи, малко след плашещата табела с името на селото.
Мръкне ли, местните хора залоствали здраво вратите на къщите си и не смеели да си покажат носа навън. Все още са живи свидетелите на странни случки, които старците днес разказват на своите внуци като страшни приказки от роман на Стивън Кинг. Някои от бабите и дядовците отдавна са свикнали да чуват вечер зловещи гласове, които разлайват селските кучета. Не ги стряскали и похлопванията на невидимите сили. Заради слуховете, че в местността има таласъми, жителите на съседните села започнали да се подиграват на жителите на село Шишенци. Забранили на момите да се задомяват там. След време обаче призраците се заселили и в близките села. Домът на самодивите обаче си остава в Шишенци. До селцето се стига по черен път. По него преди години сватбари от близкото село Гюринци тръгнали към Шишенци. По пътя обаче ги нападнали татари, избили хората и тайнствените гласове, според Веска Петрова, секретар в кметството, били именно на гостите на сватбата.
Баба Перка се кълне, че в с. Шишенци призраците и духовете се прескачат
– Абе, чакали! Айде да ги срещнем, ама никой не ги е виждал? Вечер се заключвам, страх ме е да не ме изядат. Като не съм ги виждала, откъде да знам какво вие нощно време?! Гласове на жени, деца, тъпани се чуват след 9 вечерта и така до късно. Изведнъж шумотевицата се чува от единия край на селото, след секунди започва и от другия, разказва пък Цеца Божкова.
Гласовете започват да се чуват от единия край на селото, след това и от другия.
Нейният комшия Недко Вълчев е убеден, че нощните гласове са на самодиви, не на чакали. Той разказва за случка, която е на път да ни изгони с писъци от Шишенци.
– Рускиня, учителка, преподаваше преди време в местното училище. Тя реши да запише гласовете. Донесе едно малко касетофонче и щом започнаха да се чуват гласовете, тя натисна копчето за запис. После като ни пусна да чуем записа, на него се чуваха всички звуци, само не и тези на самодивите – разказва синеокият бай Недко, а ние нервно поглеждаме часовника си. Слава Богу, има доста време до 9 вечерта.
– Преди 14 години се спомина баща ми. Няколко месеца преди да почине, приготвях храна за Задушница. Изведнъж чух страшни викове и някакъв зловещ смях на улицата. Изплаших се и захвърлих всичко. Реших, че е духът на майка ми, дошъл да прибере татко. И наистина малко след това той почина, след него си отиде и мъжът ми. Почти всеки месец имах погребение. Първо почина на сестра ми мъжът й. Сгази го кола през август. През септември почина баща ми, а през октомври – мъжът ми, разказва Перка Генчева.
Когато била дете, тя станала очевидец на още по-странно явление. Христина Калчева, служител в кметството, потвърждава спомените на Перка, че едно време на селската чешма имало самодивско хоро. Тревата била утъпкана в кръг, а около него имало нещо като повръщано, в жълт цвят.
През 95-та г. отново се случило нещо необичайно, което по-възрастните жители още не могат да забравят. Изведнъж посред бял ден, в разгара на лятната жега, се извила вихрушка, като торнадо, а животните, изкарани на паша изчезнали за секунди. Никой повече не ги видял.
В една къща на края на прокълнатото село Шишенци също стават странни неща.
– Има полтъргайст, казва Веска Петрова, докато ние започваме да си мислим, че или тези хора не са на център, или ние, че ги слушаме.
– Едни комшии сечаха дървета и в едно от тях намериха скрити златни монети. Изведнъж започнаха бедите у тях. Например, както ври котелът на огъня, се преобръща сам, а вилиците, лъжиците и ножовете летяха, разказва Перка. Мълвата за пакостите в къщата се разнесла из цялото село. Когато кметът отишъл да види какво се случва, още с влизането, във вратата зад гърба му се забила брадва. Без никакъв огън, огнището се разпалило. Има все още живи очевидци в селото, които са виждали пакостите на този полтъргайст. В едно село, като се случи нещо странно и всеки отива, за да види какво е. Доста хора са го видели, потвърждава и баба Цеца Божкова. Ние обаче не издържаме и си тръгваме от Шишенци, макар че синеоките жители продължават да ни навиват да останем, усмихвайки се. Бррррр….
Така си тръгнахме от Шишенци, честно.
п.п. Прочети това, ако още се чудиш защо трябваше да се прекръстиш, ръб такъв.
(по мотиви от народния фолклор)
Смрачаваше се. Луната показа бледото си лице и хиляди звезди обсипаха небето. Генчо, чобанинът на село Шишенци, беше прибрал овцете в лятната кошара. След като вечеря и посвири на кавала си, той полегна на поляната. Загледа се в небето и се опита да различи няколко съзвездия така, както го учеше старият му баща. Тъкмо откри Колата, когато музика и провиквания: “Е, бре-бре-бре!” разцепиха тишината на нощта.
Генчо стана и се огледа. В далечината видя сватбари, приближаващи към него. Най-отпред вървеше кумът и се провикваше. След него пристъпваха младоженците, хванати за ръка, следвани от гостите. Зад тях музикантите свиреха в движение. Генчо се учуди малко на тази сватба посред нощ, но сърцето му на музикант надделя над разума на овчар и побърза да поздрави сватбарите:
– А, честита радост! Таз’ година булка, догодина – люлка.
– Добре си ни срещнал, чобанино. На, пий, за здравето на младоженците! – каза кумът и подаде бъклица, украсена със здравец.
Генчо протегна ръка и кръвта му се смрази. Очите на кума бяха огнено червени, а от усмивката му го полазиха тръпки.
– Пий де, да не искаш да урочасаш младите?
– Пий! Пий! Пий! – завикаха сватбарите, чиито лица, както едва тогава забеляза Генчо, бяха мъртвешки бели.
Разтреперан и ужасен, той взе бъклицата. Нямаше друг избор. Преди да отпие, се прекръсти както беше обичаят. Настъпи тишина.
* * *
На другия ден по обяд сестрата на Генчо отиде до кошарата, за да му занесе ядене. Сърцето ù се сви, когато видя овцете, затворени в кошарата, да блеят жално. Тя започна да вика брат си. Тогава чу протяжна песен:
Сватба се в земя продъни.
Каква ги клетва стигна?
Сън ли ми се присъни?
Ще ми се да ги настигна.
Момичето вдигна глава и видя Генчо. Той надничаше от клоните на старата върба и пееше, стиснал конска глава (б.а. виж текстът под снимката с нечифтокопитното).
От този ден селото си имаше не само нов чобанин, но и нов луд. Той ту свиреше на кавала си, ту пееше за някаква сватба.
* Забележка – Култът към коня също води началото си от най-стари времена. Конят е животно, което нашите предци най-много са почитали. То е вярно и предано на човека и не може да бъде докоснато от злите сили.
