“Не ми се слиза в града, седя си вкъщи. С кого да споделя, на кого да разкажа?!…”, тъгува режисьорът Павел Панов по рано отишлите си актриси – негови най-близки приятелки от театъра и киното. 10 години изтекоха от смъртта на Катя Паскалева, 12 лета, откакто си отиде Невена Коканова, от 23 години я няма Леда Тасева. Портретът й в рамка продължава да стои върху камината в жилището на Павлов. Скъпи спомени витаят от снимките, подаръче стои все още с панделката, както го е украсила Венчето. Павата, както му викат всички, има като режисьор 50 постановки за телевизионен театър в БНТ, 20 театрални спектакъла, 30 телевизионни игрални филма, между тях три серии на “Чичовци” от Иван Вазов, на “Вечери в Антимовския хан” от Йовков, “Вампир” на Страшимиров, “Язовецът” на Емилиян Станев. В последните три неизменно играе Коканова и това са най-зрелите й роли.Павел Павлов днес често пътува до Добруджа, вече трети пореден театрален сезон, за да поставя пиеси на тамошните сцени. Пише книга след книга – вече 20 на брой, “за да не се затрият спомените за големите имена в културата ни”.
– Мъчително ли си отиде Невена Коканова, звезда №1 на българското кино?
– Едно знам – не чух да се оплаче, да каже “Зле ми е”, да обвинява нещо или някого. Малко преди края на Венчето завинаги се запечати в очите ми картината: седнала под дебелата орехова сянка в двора, в нозете й излегнати двете пастирски кучета, в скута й – котката, а на главата й кацнало едно гересто петле, което тя бе опитомила.
Невена Коканова в „Звън на камбани“ (1987)
Седмица преди да почине, тя ми забрани да ходя при нея. Аз не пропусках да й занеса нещо вкусно, което обича. Много добър кулинар съм, правех й грис халва, качамак. Винаги като си тръгвах от селската къща, където тя се бе усамотила, плачех в гората. Но аз все не вярвах, че ще се случи най-лошото.
А тя си е предчувствала и ми каза да не идвам повече
След една седмица се возех в един автобус и съобщиха по радиото, че Невена е починала. Знаете ли – целият автобус млъкна. Настана тягостна тишина. Хората я обичаха.
– Когато тя се разболя, ли си купи селската къща?
– Не, заедно бяхме купили стогодишната къща в Габровския балкан, в махалата Чомаците. Крояхме планове, мечти… Но после аз се отказах от моята част, заради ужаса от майстори и безводието. И всичко нататък направи Невена. Пристигна един майстор по откриване на подпочвени води. Прякорът му беше Чърчил. И каза: “Виж сега, мисис Коканова, не съм ти надничал в кесията колко пари си дала да купиш тая пустош, ама на твое място ще ги прежаля и беж да ме няма”. Невена настояваше: “Нали пръчките подскачаха в ръцете ти?”. “Да, вода има, но е толкова надълбоко, че кладенецът ще ти излезе по-солен от къщата”. Невена не се уплаши – запретна ръкави и превърна каменната плевня в свое убежище.
1962 г. Невена Коканова
– Откъде тръгва приятелството ви с Невена Коканова?
– Още бащите ни са били приятели. После съдбата ни събра в Русенския театър, където Ечка, както й викахме, готвеше за цялата ни прегладняла компания – “бандата на гладниците”. Нея всички я обичаха – и хората, и животните. Любовта към животните беше наследила от майка си Елеонора, потомка на стар австрийски род – фон Хелденберг. Много кучета, котки беше опитомила. Един път селяните й бяха подарили прасенце. Кръсти го Добродушко. Той я следваше по петите като сянка. Не грухтеше, а дуднеше подире й. Но тя му разбираше всичко и му отговаряше.
Прасенцето заспиваше с биберон в скута й
на люлката под сенчестия орех, където тя най-често седеше. А Невена не смееше да помръдне, за да не го разбуди.
– Доколкото знам, често сте ходили при Ванга. Тези срещи с петричката пророчица за какво бяха?
– Ние ходехме при Ванга винаги заедно с Венчето Коканова. Имахме си парола: “Утре тръгваме посока юг” – и това означаваше, че отиваме при Ванга. В началото ни пророкуваше, но после ходехме “да я почестим”, както казваше тя. Наричаше Невена “керко”, а към мен често се обръщаше с “гълъбо”.
Един път Невена извади подкова от чантата си: “Щерка ми я намери тая подкова от малко конче, на късмет ли е?”. Ванга прихна: “Море, Невено, море, керко! За късмет, на късмет е. Ама каква поличба може да ти бъде магарешка подкова?! Хаир ке видиш от детето. Теодора ти е тебе късмета у тоя живот”. Невена засия. А Ванга продължи: “Виж, оная подкова, дето Павел наредил да изкопаят ямата, за да заровят царското злато, е друга. Голям късмет е Гълъбо!”.
Бях поразен
Наистина – по време на снимките на притчата “Трите златни лъвчета” в Арбанаси, бях наредил да изровят голяма дупка, за да заровим трите “златни” лъвчета, както е по сценария. Какво беше изумлението ни, когато на мястото, където бях забучил пръчката да изкопаят дупката, лопатата издрънча. Извадихме тежка средновековна подкова. “Да можеше да проговори, какви неща щеше да ви разкаже – редеше Ванга. – Павел ке я окачи над пътната си врата, ама разтворена към небето – подковата носи късмет кога не е заклопена. А пък ти, Невено, с бял конец на копринена панделка да му извежеш “Спаси нас!”, да я окачи над подковата. Тъй трябва”.
1993 г. Сестрата на Ванга – Любка, ясновидката и Невена в Петрич Снимка: Иван ГРИГОРОВ
Ванга често ни припомняше думите на Спасителя: “Твоята вяра ке те спаси!”. Всеки Петковден заминавахме за нейния курбан в Рупите. В полите на малък Кожух планина, край пресъхналото корито на Струма, Ванга слагаше курбан – трапеза за душите на загиналите под лавата на изригнал преди хиляди години вулкан. Горещата огнена паст погълнала селището Петра и всички невинни души. И за тяхно спасение Ванга въздигна белия храм и му даде името на Света Петка.
Няма да забравя нощните снимки на “Вечери в Антимовския хан”. Венчето играеше Сарандовица. Бяхме превърнали в хан малкото селско читалище. Всички обитатели на махала Чомаците насядаха, за да гледат. Но селските баби възнегодуваха срещу мен, когато правех дубли, защото съм спирал непрекъснато артистите и не могат да видят как ще свърши “туй театро”.
Невена, милата, тръгна да им обяснява работата в киното и театъра като пътуване с влак София – Бургас: “Театърът е като да се качиш във влак и да си стигнеш направо в Бургас. А в киното може да вземеш първо влака до Пловдив, пък да слезеш, да отидеш до Стара Загора, после пак да идеш до Бургас”. “Значи три билета вместо един” – заключи най-окомуш бабичката. Щом спрях за поредния дубъл, бабичката заяви ядосана, че много добре си пътували артистите, ама аз съм ги карал вместо с един билет, да се бръкнат за три билета. Взе си столчето и се прибра сърдита вкъщи.
– Разкажете за другата голяма актриса на киното и театъра – Катя Паскалева?
– Точно десет години изминаха, откакто я няма. Приятелството ни беше като любов. Това си беше една моя особена любов към нея. Не бях влюбен в нея, но я ревнувах от всичките й други приятелства.
Катя Паскалева в гримьорната Снимка: Иван ГРИГОРОВ
– Как се открихте?
– Един прекрасен ден Антон Горчев (и него го няма, отиде си две седмици след Невена Коканова), валеше един монотонен есенен дъжд. И ми звъни Тони Умното, както се бе нарекъл самият той: “У дома ли си, брато?”. А аз: “Че къде мислиш, че звъниш?!”. “Тогава идвам. Ама не съм сам”. Успокоих го, че водката “умира от студ” в хладилника. Викам си – сигурно ще е с жена си Соня. Звъни се и в тъмното гледам зад гърба му не е Соня. Довтасал ми е с гадже – рекох си – ще ме вкара в беля. Светна електричеството обаче и гледам Катя Паскалева. А тя вече беше звезда. Но толкова естествена, вардеше се от звездоманията като от чума… Онзи ден осъмнахме в разговори тъй оживени, сякаш и тримата изгаряхме от жажда. Бях запленен от разказите им около заснемането на “Козият рог”. В тая паметна нощ реших да екранизирам “Язовецът” на Емилиян Станев с тях двамата.
Катиш, както бях кръстил Катето, винаги ме караше, като ходя в чужбина да й пускам картички и да й напиша ситно ситно каквото съм видял. Караше ме да отида на гроба на Гогол, тя боготвореше Гогол. В Париж ходих в Пер ла Шез да й описвам гроба на Саган. Описвах й гробът на маршал льо Февр – героят в пиесата “Мадам Сан Жен на Сарду”, в която пиеса Катето играеше жената на генерала…
– Вярно ли е, че Катя Паскалева е искала евтаназия?
– Да, тя го пише в болницата върху малките бели листчета, които после събра в книга нейният мъж – режисьорът Иван Росенов.
Той също си отиде от коварния рак 6 години след нея
Там тя пише: “Много съм нищожна, за да искам Евтаназия. Нали законно си искам житейските права? Искам си законно Евтаназия! Нали на убиеца или садиста законно му биете една инжекцийка и той си умира щастлив и невинен като ангелче? А мен, която съм правила само добро и съм правила хората щастливи, ме мъчите като злодей…”. Нейните “книжни квадратчета” – записките-убиец!… Защо? Искам да умра като ангелче – излиза даже по-евтино!”, пишеше върху едно от малките листчета. Тя е водила записки всеки ден в болница Лозенец, просто е наблюдавала смъртта си. Пише ги в продължение на петдесет дни до 21 юли, когато умира от рак на гърлото и има разсейки в белите дробове. Две години се бори с жестоката болест, без да може да говори. Толкова жестоко за една актриса да умир, без да може да говори…!
Малко хора знаят, че тя умееше да рисува, но някак се срамуваше да показва творбите си. На листчетата тя пише до мъжа си: “Сещаш ли се за една бяла копринена блуза, която много рядко съм носила. В нея ще се побере каквото е останало от мен”. И още: “Без поклонение в театър или където и да е. Ако гледката е лоша, да не се отваря ковчегът за пред хората.
Роднините, които дойдат, да се озаптят от македонски трагедии”
“Шоше, на погребението ми да ми пуснеш “Роза – Морена” и другите от касетката ти. Като я слушаш, да се усмихваш в сърцето си, а аз ще ти намигна. А на бас! Леки комедии…”.
А милата ми приятелка Леда Тасева – тя пишеше стихове и ми даваше копията да ги пазя.
1982 г. Леда Тасева Ваня Цветкова (вдясно) в „Разплатата“ на Алфред дьо Вини
Играеше на криеница със смъртта до края
В театър 199 тя имаше представления със Светослав Пеев десет дни преди да почине. И никой не разбра за болките, които е изпитвала.
Понякога ми се причува, че броди из моя дом, долавям стъпките й.
Бяхме приседнали веднаж с приятели пред бутилка вино и си говорехме за нея. Изведнъж… тапата изхвърча. Не беше шампанско. Затапих бутилката, но подир малко се повтори същото. След третия полет на тапата един възкликна:
“Тя ни дава знак! Тук е! Прежадняла е, нека отлеем!”
По килима останаха винени следи. И тапата се “укроти” в бутилката. А тя се усмихваше от малкия овален портрет, поставен на перваза на камината ми. Ако бях сам, бих решил, че се умопомрачавам. Но имам свидетели.
А на един мой рожден ден, месеци преди да умре, тя изведнъж каза: “Ти ще ми носиш кръста, Пупа” – така ме наричаше. Така и стана.
Помните ли Мод от “Харолд и Мод”, последната й роля в телевизионната постановка на Хачо Бояджиев? Не се забравя, нали?!
И трите ми приятелки бяха епикурейки, велики жени! Много свободни, много талантливи. Стихията на Невена беше киното. На Леда Тасева силата й беше в театъра. А Катя Паскалева ставаше навсякъде – и в киното, и в телевизията, и в театъра. Играта на Катя можеше да служи за учебник как се правят паузи и как се правят ремарки.
Едно интервю на Савка ЧОЛАКОВА
