Стилиян Йотов е роден през 1960 г. във Варна. Завършил е философия и английски език в Софийския университет, в момента е професор по история на философията и по философия на правото в Алма матер. Специализирал във Франкфурт на Майн. Гост-професор в Европейския университет „Виадрина”, Франкфурт на Одер – 2002/2003.
– Проф. Йотов, в материал за Българската православна църква австрийският вестник „Щандарт“ ви цитира с думите, че справянето с олигархията ще бъде един от най-важните въпроси пред следващия патриарх. Защо според вас точно това е предизвикателство?
– Религията има една особеност – дори да носим потребността от вяра в душата си, не всеки може да разчете знаците и всяка религия се нуждае от пророци. По сходен начин и църквата е не само образец на обединяване на хора с обща представа за спасение, но и форма на пасторална власт. Власт, която по някакъв начин ще напътства паството. Оттук винаги ще има изкушения – след като е оправдана нейната власт, как тя трябва да се отнася с другите власти. И виждате колко пъти църквата изглежда като подпора на светската власт. На този фон църковни ръководители с лекота цитират важното място в Библията, че всяка власт е от Бога. Но как тогава да си обясним наличието на мъченици, тъй като мъчениците са тези, които са загинали от злоупотреба с власт? И може би далеч по-голямата истина е, че има форми на власт, които задължават и църквата да им се противопоставя.
– Например?
– През понтификата на Йоан Павел II ние видяхме едни от най-смелите стъпки, за които някога съм мечтал – признаване на вина от католическата църква в най-различни измерения. Но заедно с това той никога не прекрачи границата да оправдае примерно църковните активисти в Латинска Америка, склонни да признаят и да подпомагат дори въоръжена борба в името на бедните и страдащите. Той намери аргументи да осъди дори първата война в Персийския залив през 1990-1991 г., когато тя изглеждаше всеобщо приемлива.
Важно е църквата да е наясно с властта в различните й форми. Ние се възхищаваме на безпримерните жестове на църковните величия, които са спрели Борис Трети при опитите да бъдат натоварени евреите от старите български земи. Свидетели сме на претоварването на църковния календар с мъченици на вярата от времето на Априлското въстание. В същото време ми е трудно да ви кажа дали има мъченик от последната гавра с българския народ в средата на 40-те години на миналия век. Разбирате ли какъв е проблемът? Изкланите от друговерците ще ги сложим в пантеона, ще ги зачетем. За другите нямаме сетиво, зачитането на тяхната памет може да бъде отложено.
– Как си го обяснявате? Мнозина обвиняват БПЦ в заиграване с комунистическата власт. Други твърдят, че по този начин е успяла да оцелее.
– Църквата има грях с преработването на миналото, в което най-малкото с безучастието и с мълчанието си е била съпричастна към тоталитарната власт. На този фон тя показа устойчивост срещу опитите да бъде разнебитена с участието на светската власт след 1989 г. Като че ли патриарх Максим се оказа онзи камък, който устоя във времето; виждате, че не можа да преживее единствено управлението на Бойко Борисов. Казано сериозно обаче, след неговата кончина сме свидетели на други опити да бъде овладяна църквата – от власт спорна, нелегитимна, свързана с парите.
– Възприемате олигархията като форма на власт, на която църквата трябва да се противопостави?
– Не трябва да я допуска.
– Но изглежда заиграва с нея.
– Да, радва се да присъства знаково на всякакви светски събития, да ги подпечатва и да ги дарява с част от собствената си аура, да се отплаща за неясни дарове и с още по-съмнителна мотивация с жестове, имащи архаичен произход, но изпъкваща цена днес и още по-голяма за в бъдеще. Архонството е тъкмо с такава нумизматична стойност.
– Вероятно става дума за титломания, част от манталитета на новобогаташите.
– Да, но новопровъзгласените архонти биха могли да влияят на висшия клир. В новия църковно-народен събор ще усещаме невидимата ръка на някакви хора, които изведнъж бяха признати, и пак ще повторя – преди да бъдат признати мъчениците на вярата в периода на тоталитаризма.
– Какви качества според вас трябва да има следващият патриарх?
– Да е човек, който няма да има проблеми със съвестта си. Съвестта е свързана все пак с досиета.
– Но това твърде много стеснява избора.
– За съжаление, да. Църквата се нуждае и от енергичен човек, добре образован, с ръководни качества. Ако патриарх Максим бе човек, в който се разбиваха вълните на бурята, сега трябва човек, който да хване юздите. В същото време не бива да е свързан с тъмно минало, с пари или с фобията си.
– Православната църква намира оправдание за заиграването с властта в традицията на цезаропапизма. Доколко този принцип влияе върху цялото общество? Има ли култ към властта в България? Обича ли например интелектуалният елит „да присяда в скута на властта“, ако използвам израза на писателя Владислав Тодоров?
– Наистина нашите владетели сами си слагат короната за разлика от католицизма, където им я слагат. В западния модел винаги има два меча, които са различни, винаги има алтернатива, без да се вижда кой над кого е. Тук на всяка цена трябва да знаем кой е на върха и той да е батюшка.
Елитът във всичките му измерения винаги е страдал от влечението да го галят. В тритомника си, посветен на българския икономически модел, Румен Аврамов показва как в цялата модерна история на страната ни икономическият елит разчитал на големи държавни поръчки и на близки отношения с властта.
– А политическият и интелектуалният елит?
– Вижте политическото номадство днес – че то край няма! Ако партията ти мине в опозиция, няма да изчакаш да вземе отново управлението, а ще я разсипеш, ще оставиш негативите на останалите, но ти ще се опиташ да инвестираш в нещо печелившо.
Станахме свидетели и на редица антипартийни явления – НДСВ възникна като движение, ГЕРБ – също. Конституционният ред е такъв, че трябва да си партия, за да участваш в политическия живот, в избори. Но се използва друг механизъм, за да покажат, че са нещо по-различно, и по-късно се оказва, че това не е така. Стигна се дотам хора като Марешки да стават комично симпатични, когато казват: ние ще подкрепим ония, които са на власт, за да имаме… стабилно управление. Направо отговорно държавническо решение: ще дадем своя решителен принос, за да няма крехки мнозинства.
И стигаме до интелигенцията, която често пъти е била изкушавана или да събира трохите, или да вземе участие във властта. Самите средища на интелигенцията, където тя иначе уж постоянно пребивава, са безпомощни и като че ли нямат никакво желание да се съпротивляват.
– Какво имате предвид? От интелигенцията се очаква да бъде съпротива на властта?
– Имам предвид, че мине, не мине, и някой изтъква, че Хенри Кисинджър бил не само голям политик, но и професор. Ако отвори човек биографията на Кисинджър, ще се натъкне обаче на тази особеност, че ставайки политик, той престава да е професор и преставайки да е политик, не се връща към професурата. Вярно, започва да получава страхотни хонорари за лекции, но след отдаването на политиката мислите ли, че някой университет би му пазил щата? В първото правителство на Шрьодер министър на културата бе Юлиан Нида-Рюмелин, професор от университета в Гьотинген. Когато изтече мандатът на Шрьодер, се понесоха слухове, че ще бъде поканен да остане като министър още един мандат. И тогава университетът в Гьотинген публикува открито писмо, в което заяви, че ако Нида-Рюмелин пожелае втори министерски мандат, няма да бъде повече професор в Гьотинген. Нида-Рюмелин се отказа от министерския стол и заради жеста на лоялност, че се върна в Гьотинген, университетът в Мюнхен му предложи специална катедра! И той отиде в Мюнхен.
Виждате, нито в САЩ, нито в Германия се смята, че с подобни ограничения се потъпкват основни права на университетските кадри. Да, правата са ограничени, но и съответният университет разчита на учените, които са в разцвета на силите си. В България се смята, че щом някой стане депутат или министър и отиде да работи на полза роду, мястото ще му се пази. Според правилника на парламента да си преподавател е страхотен лукс.
Интелигенцията в университетите и институтите на БАН продължава да живее и в друг лукс – може да се работи на няколко места едновременно. В СУ има преподавател с общо пет трудови договора. Каква форма на конкуренция е да си на щат в Софийския университет и ако си добър, при теб биха идвали от цяла България, но ти да се раздаваш и по други университети и така да торпилираш собствената си институция.
– Кажете вие. Въпросът би трябвало да се решава от самите университети.
– Как ще се решава? Министър Сергей Игнатов се опита да забрани практиката със закон, Конституционният съд го върна. Частният Нов български университет не позволява на колегите на щат да преподават и в други университети. Софийският университет също би трябвало да скърца със зъби. Защо трябва да се търпи това?! Борис Велчев е на щат в СУ, беше ръководител на катедра във Велико Търново и главен прокурор. Не зная дали успя да съчетае всички тези ангажименти.
– Излиза, проф. Йотов, че проблемът с ниското заплащане на университетските преподаватели не се решава, защото всеки е решил сам своя личен проблем. Между вас следователно няма солидарност?
– Да, това е тъжна тема. Няма солидарност не само в университета. По време на учителската стачка университетските преподаватели изпадаха в морален вакуум, какъвто не съм допускал, че ще се случи. Т.е. ние не пожелахме да проявим съпричастност, да разберем защо учителите протестират. Днес, пет години по-късно, се оказва, че и нашите заплати не са пипнати.
– Трябва ли да има часове по демокрация в елитните гимназии?
– Задължително. Не само в елитните, във всички гимназии.
– В преподавателската си работа усещате ли факта, че 10% от децата, които завършват средно образование, отиват в чужди университети?
– Да. Но ученето на по-далечно място по принцип трябва да се стимулира. Чува се, че най-добрите вече не са тук. Но има други 10 процента, заради които човек да прави нови курсове, да им печели вниманието. Уверявам ви, струва си.
– Виждам, че се палите, но сте философ. По-лесно ли се адаптира един философ към живота в държави, чийто премиер е футболист номер едно? Да уточня, че думите са на ваш колега от Софийския университет – декана на Историческия факултет, и предизвикаха силно обществено оживление.
– Той не е само футболист номер едно, той е и художник, и каратист, и генерал. Той е навсякъде. Когато говорихме по темата, че някои се опитват да се присламчат към властта, виждате как друг тип организации всячески се натискат да се харесат и да дадат допълнителни бонуси на властта. Когато се разбра, че Васил Иванов-Лучано няма висше образование, се оказа, че два вуза вече са го записали за студент. И той имаше проблем как да се отписва, защото искаше да запази имиджа си на човек без висше образование.
(в. Преса, печатно издание, брой от 354 от 04 януари 2013)
източник: в. Преса
Таня ДЖОЕВА
Тагове: професор Стилиян Йотов философ елит власт патриарх влечение църква олигархия съвест
