Приказка за Добрия цар
Приказката за добрия цар може да бъде разказана само на народ отчаян и лумпенизиран. Най-важният персонаж в нея е героят, който във втора глава ще стане цар, а в трета глава ще побегне със съкровището.
В началото на тази приказка се появяват политиците. Ведри мъже и напети жени печелят доверието на народа и се заселват от негово име в парламента. Народът ги изпраща там, защото вярва на поговорката, че казаната дума е като хвърления камък и си мисли, че и политиците мислят като него. Още с първите стъпки на новите си работни места политиците се преобразяват. Свалят белите хавлиени чорапи и сценичните костюмчета от предизборната кампания, махат евтините часовници, изхвърлят ръчни чанти и мобилни телефони. Голямото гиздене започва. Дизайнерски тоалети, луксозни аксесоари, коли, яхти, вили, кучета от елитни породи, елитни любовници. Това се случва през първите сто дни на управлението, дни забулени от тайнството, наречено неприкосновеност. В това тайнство са посветени както журналистите, така и политическите опоненти.
След стотния ден Първият министър застава на трибуната и произнася пламенна реч:
„Наследството е по-мизерно от очакваното. Виновните са някъде тук.
Международното положение е интернационално. Виновните са някъде там.
Трябват да се вземат мерки. Мерки спешни и антипопулярни. Незабавно трябва да се затегне коланът на населението и още по-незабвно да се отпусне коланът на народоизбраните”.
Нажежени до бяло, словата му режат като самурайски мечове, свистят като шрапнели, боботят като танков щурм, тътнат като артилерийски бараж, като морска битка, като въздушен бой. Над опустошените заводи, над незасетите нивя, над изсечените гори, над отровените води се издига черен облак. Милиони гарги пляскат с крила, пърхат във всички посоки, грачат с разчекнати клюнове и ръсят перушина. Защото единствените уплашени са гаргите.
Началото на новото летоброене е поставено. Следват дни на чалга, силикон, сапунени сериали в парламента и по телевизията, политически разводи и партийни бракове по сметка, дни на грабеж и заклинания за бъдещето. Медиите се препълват от взаимни обвинения без доказателства и от доказателства, които не предизвикват прокурорски обвинения. Суверенът отрезвява, суверенът обеднява, суверенът се спасява, суверенът емигрира, суверенът застарява и умира.
Когато политиците заменят думата тълпа с думата суверен, значи, че вече няма нужда от календар. Четири години от живота са се изтърколили в болезнено очакване на нищото. Започнал е новият избирателен цикъл.
Цикълът може и да е нов, но играчите са същите. Задачата е да се сменят полетата. Малцинството да стане мнозинство, мнозинството да стане малцинство.
И трябва да се намери занимание на бедните, безработните, малцинствата и интелигентните – заниманието да гласуват.
Затова се наемат журналисти, социолози, политолози, артисти, музиканти, коафьори, съдии, прокурори.
И идват нови обещания, и нов Първи, и нови сто дни, и ново гиздене, и нови „елити”, и нова вдъхновяваща реч от „най-високата” трибуна, и нови закани по адрес на анонимните лоши от миналото. И пак в небесата се извисяват гаргите, защото гръмовните речи стряскат единствено тях.
И пак се забравя за „плебса”, и пак се прави обратно на обещаното, и пак се почват приватизации, либерализации, монополни консолидации, заменки и концесии, и пак се разхвърлят досиета, и пак бандити се стрелят, и пак чалга, и пак силикон, и пак се извиват дълги процесии пред терминалите две и едно. И така три години.
Тогава народът е приведен в подходящото състояние. Народът вижда, че лошото е станало по-лошо, че няма надежда и само чудо може да поправи злините. И чудото става: явява се ТОЙ. ТОЙ е месия със синя кръвна сол и лош български изговор.
ТОЙ заявява: „Ще ви оправя за 800 дни”. Мъжете ръкопляскат, жените с готовност хвърлят бельо в нозете МУ. Посрещат ГО с цветя, с хляб, сол и с угодни усмивки. Журналисти правят плонжове, магистрати – челни стойки върху Конституцията. Календарът отново е безполезен – избори, победа, сто дни и програмна филипика от трибуната на парламента. Клакьори подплашват гаргите. Небето отново причернява. Отборите вече са разменили местата си. Прозвучава сигналът за следващото полувреме.
Мачът е скучен. Мачът е уговорен и свършва навреме. ТОЙ царствено се оттегля. С имоти за три милиарда. Придворните остават – като ариегард на измамата и като авангард за следващото полувреме. Началният сигнал го дава парламентарният звънец.
В тия мачове съдия не е предвиден.
Предвидени са обаче сто дни неприкосновеност и ударни дози начален патос. Този път гаргите остават на земята. Вече са опитни и са наясно, че пътят към щастиетио минава през намаленото потребление( на семена) и през енергийната ефективност .
Скоро народът научава, че е орисан да прекоси Големите двери на Новите възможности. Началото на странстването е увенчано с фойерверки и шампанско. На третата година се оказва, че Новите възможности му позволяват, когато хлябът привърши, да се храни с макроикономика. Оказва се също и, че колкото повече Големите двери хвалят правителството, толкова по-зле живее народът.
Това обърква хората, но и те, подобно на гаргите, са научили нещо от своите митарства. Научили са, че единствената изпълнима национална мечта е да станеш чужденец.
Едни заминават, а други остават тук. Време е да се заложи на Новия Той.
И Новият ТОЙ идва. Мускулест, с гола глава, с юнашка фланелка, с пълни гаранции от себе си за себе си, с категоричност, с доза циничност, с черен джип и с ореол на непобедим.
Почват новите сто дни на мълчание и годините на очакване. Новият ТОЙ и Новите Нови не говорят български. Те знаят само езика на величавите бъднини. В техния език липсват думи като народ, отговорност, почтеност, добронамереност, солидарност. В техния език има само две глаголни времена – лошо минало свършено време и далечно неопределено щастливо бъдеще време. В глаголната им система няма сегашно народно време, а само перманентно сегашно партийно време. Новите Нови се самовъзхваляват и себеобожествяват като държавни строители, еврокрепители, електоратоводители.
Народът изпитва все по-голяма нужда от хляб, но получава все повече зрелища . От екраните, от вестниците, от радиата крещят чалга-политици, чалга-истерици, чалга-журналисти, чалга-историци.
Внезапно народът решава, че няма да я слуша повече тая чалга. Защото народът иска хляб и свобода, а не глад и робство в чалга-опаковка. Народът скъсва календара и излиза на площадите. Защото техният календар не е неговият календар .
Новият ТОЙ подава оставка. Убеден е, че благодарният електорат ще го върне на трона.
Изненада! Пред Народното събрание се събират шепа спонтанно платени държавни служители и … два камиона с овце. Овцете се оказват безполезни – до Гергьовден има твърде много време.
Новият ТОЙ побягва. Единствето му убежище е Правителствена болница, нищо че тя поне от десет години не е правителствена.
Придворните още надничат от медиите – като ариегард на измамата и като авангард на следващата заблуда.
Хазната обаче е празна, а хората си запушват ушите, за да не слушат чалгата за светлите бъднини.
Защото в края на тази приказка електоратът става народ. А цялата власт в България произтича от народа и принадлежи на народа. Гаргите и чалгата не се споменават в Конституцията.
