Публикацията е част от платеното съдържание в Капитал Light.
В края на 2012 екипът на „Ballantine’s България“ събра парти елита на столицата, за да реализира едно от най-атрактивните събития на годината. Идеите за мястото, декорацията, музиката и гостите принадлежаха на домакините – десетте интересни личности с вкус към клубната култура, които марката представи на страниците на Light. През 2013 г. продължаваме на отправяме въпроса какво е идеалното парти към следващите участници в проекта Leave an Impression – нова порция млади, позитивни и атрактивни личности, които знаят как да се забавляват. В средата на юни марката ще събере идеите на новите клубни икони, за да осъществи мечтаното лятно парти. „Винаги и навсякъде най-интересни са хората“ Завършила е Класическата гимназия, после визуални комуникации и реклама. През 1999 г. създава дигиталната агенция Maquett, която работи по уебпроекти за френския пазар. Малко по-късно в продължение на няколко години Богдана Златева е арт директор на „Капитал Light“. През 2007 г., когато е само на 25, върху Богдана според думите , се стоварва „огромната отговорност“ – да е главен редактор на българската AMICA. Дава си сметка, че й е предоставен огромен шанс, и единственият начин да се справи е, като приеме списанието като личен и професионален проект. „Днес ме вдъхновява предстоящия онлайн проект под шапката на QM Digital. Обичам работата си, защото поддържа жива връзката ми с хората, със света, с всичко, което ме интересува.“ Казва, че се опитва да живее космополитно, и вярва, че това е категория на духа. Няма нужда да ни убеждава, вече сме изстудили шампанското в нейна чест.
Инфографика
Увеличаване
Смаляванеа>
В една красива вечер има драматургия и фино докосване. Всичко е важно – и идеята, и мястото, и музиката, и сървисът, и подборът на гостите, и онова „дзън“, което или го умееш, или не. Оставена в неправилните ръце, и най-добрата концепция за парти може да бъде пълен провал. Трябва да знаеш за какво мечтаят хората и къде се намира зоната им на комфорт. С нещо, което според теб е „сладко“ или „оригинално“, можеш да ги накараш да изглеждат пълни идиоти в собствените си очи. Също като „Бийтълс“ обичам нощите след тежък ден. Слагаш си една хубава рокля, едни хубави обеци и една хубава усмивка и градът около теб се озарява. След късен полет обратно към София хвърлям багажа и вече съм навън. Когато съм попила готини вибрации от друго място, искам веднага да ги предам нататък. Не съм от хората, които страдат, че затвориха 703, оставих там каквото можах. Радвам се, че това място го имаше. Че имаше и Chervilo, и епоха на фейсконтрола, тяхното време зададе критерии и то не е изгубено, сигурна съм. Амбицията в социалния живот ме отблъсква. Тези нетуъркинг партита, в които няма нищо шик, на които се разменят визитки и всички се стараят, сякаш са на интервю за работа, те просто не са моят филм. Винаги и навсякъде най-интересни са хората. Има герои, които заразяват партито с енергията и харизмата си и всеки иска да е около тях. Други се чувстват добре само в проверената компания на познати. Задължително има някой, за когото клубът не струва, но всяка вечер го виждаш там. Жени, които фиксират расовите екземпляри изпод вдигнатата си вежда. Други, които се носят като видения. Хора, които не са се виждали отдавна. Хора, които се виждат за първи път. Хора, които се докосват за първи път. Превъзбудени, сковани, общителни, срамежливи, любопитни или вгледани в себе си, в края на деня всички търсим как да излезем от ежедневните си фиксации — от семейството, бизнеса, от личните си проблеми. Искаш да отпушиш, да олекотиш, да се почувстваш секси, да се вдигнеш на педя от земята. Силите ми стигат само дотам да организирам парти за рождения си ден, на което изобщо да не се появя – защото „нещо се случи“. Преди години например се случи следното. Привечер в Париж, края на април. Аз съм на задната седалка на един мотор, минаваме през Булонския лес. В сърцето на парка има частен клуб, където ни посреща чернокож портиер, облечен в смокинг. Ние сме по дънки и умираме от глад, добре че той е със сако, а аз – на висок ток. Вечеряме в пищен бароков салон, говорим ту за сериозни неща (българите в европарламента), ту се смеем („Ако това там е съпругата му, ще се застрелям!“) В полунощ се открива изложба в Швейцарския културен център. Оставяме мотора в един безистен и влизаме в огромна зала, пълна с народ. Всички говорят разпалено, все едно работният ден току-що започва. Още не сме видели инсталациите и някой ни води към апартамента на разведена американка – колекционер. Намира се в сграда на Шан-з-Елизе („Стига бе, някой живее ли още там?!“), над френските камини има огромни платна на голи тела („Според теб това мъже или жени са?“), хора от всички социални нива („Познаваш ли жената, която е легнала във ваната?“), ето че някой ти подава бележка (Samuel, en bonne compagnie, tel…). На съмване засичаме част от компанията в една закусвалня, където всички си поръчваме рибена супа. А после припадаме от умора на един лилав диван („Добре, че е сутрин, и без това не знам къде са свещите…“) Можеш и да поканиш приятели вкъщи, да легнете на пода, да си пуснете страхотен филм и пак да преживееш нещо изключително. Всичко е потапяне в живота. Един французин ми беше казал, че любимата му фраза на български е „А сега накъде?“. Накъде отиваме? Какво следва? Само това има значение.
