Отдавна му се каним на този край на България… Цяла седмица с нашите приятели Лъчко и Яна ту се уговаряхме, ту се отказвахме заради мартенското променливо време, но в крайна сметка в събота се събудихме към 11 часа сутринта, грейна едно хубаво слънце и си казахме „Хайде!“. Час и половина по-късно вече седяхме на тройка кебапчета в с. Мурсалево, Благоевградско (точно пред speed-камерата)…
А едно нещо започне ли с тройка кебапчета, винаги свършва добре! Първата ни дестинация беше Роженският манастир. За хората, дето се предоверяват на GPS-ите си да спомена, че става въпрос не за Смолянския връх Рожен с обсерваторията, а за Мелнишкия Рожен. Най-добре пишете „Кърланово“ и карайте още три километра
Роженският манастир е най-големият манастир в Пиринския край и е един от няколкото средновековни български манастира, сравнително добре запазени и до днес.
Кой и кога е основал Роженския манастир „Рождество Богородично” на това място за сега не е точно потвърдено. Едно местно предание споменава, че тук е живял св. Иван Рилски преди да се засели в Рилската пустиня. Най-старите предмети, намерени на това място са от XIII век. Това са украшения и монети от времето на Михаил VIII Палеолог (1250-1285 г.), намерени в случайно открит гроб в двора на манастира.
Мраморният фриз над вратата, която води в централната част на I храма датира от XIII-XIV век. Градежът на църквата и част от постройките показват тяхното съществуване преди XV в. Към края на XVI в. църквата е била изографисана. Запазените стенописи в притвора, седящият на трон Иисус Христос, заобиколен от апостолите над западната врата и св. Богородица с Младенеца, заобиколена от пророците, пророкували за нея над южната, датират от 1597 г.
През 1762 г. Роженският манастир става метох на светогорския манастир Ивирон (метох е манастир, подчинен на друг манастир, т. е. негово поделение). Светогорските манастири на Атон имат традиция във всеки метох на своите манастири да имат копие на най-известната манастирска чудотворна икона на Св. Богородица.
Историята на тази икона започва още от I век. По предание тя е нарисувана от Св. апостол Лука. Той е първият, който започва да рисува икони. През IX век един от най-големите гонители на иконопочитанието, византийския император Теофил, издава поредния указ за унищожаването на иконите. По силата на тази разпоредба войници са обикаляли и претърсвали навсякъде, църкви, манастири, дори и частните домове на хората. В дома на една вдовица от град Никея (сега южно от Истанбул) един отряд войници намерил иконата. Войниците искали да я вземат, но понеже било привечер вдовицата успяла да ги убеди да оставят иконата за последно да пренощува в дома й. През нощта жената заедно със сина си взели иконата и я занесли на брега на морето. Там те се помолили Св. Богородица да запази иконата от унищожаване, да запази и тях от гнева на иконоборците. След това пуснали иконата в морските вълни. Но иконата, изправена върху морските вълни се отправила в западна посока. Като видяла това майката дала съвет на сина си и той да тръгне след иконата. Момчето тръгнало на запад, стигнало до Атон и станало монах там. В края на X в. иконата се явила в огнен стълб сред морето пред Иверския манастир. Монасите като видели това чудо се качили на лодки и се отправили към иконата за да я вземат, но колкото те се доближавали до иконата, толкова тя през същото време се отдалечавала от тях. Тогава те се върнали обратно в манастира и направили молебен Св. Богородица да подари тази чудотворна икона на манастира. През нощта Божията майка се явила на един от тях – монах Гавриил и му казала, че ще подари иконата на манастира, но иска той сам да дойде и да я вземе. На другия ден монах Гавриил разказал на монасите желанието на Св. Богородица, прекръстил се и тръгнал по морските вълни като по суша, стигнал до иконата и я изнесъл на брега. Иконата била поставена в главната манастирска църква. На следващата сутрин клисарят отишъл да пали кандилата и не видял иконата в църквата. Започнали да я търсят. Намерили я над вратата на манастира. Монасите върнали иконата обратно в църквата, но на следващата сутрин тя отново била над вратата на манастира. Това се повторило няколко дни подред. Св. Богородица отново се явила на монах Гавриил и му казала “не ме изкушавайте повече, не вие мен ще пазите, а аз ще ви пазя”. Тогава монасите направили един параклис до вратите на манастира където поставили иконата. Понеже св. Богородица сама си избрала място до портите на манастира започнали да наричат иконата Портаитиса. Известна е още и като Иверска икона на св. Богородица по името на манастира. На 8 септември всяка година става многолюден панаир. Вярва се, че иконата в навечерието на празника сама се раздвижва от мястото си искаещи да излезе. Всичките присъстващи минават под иконата за здраве.
Друга интересна забележителност в манастира е Св. Христофор е изрисуван (апокрифно) с овнешка глава. В някои гръцки и сръбски църкви го има нарисуван и с кучешка глава. Легендите са няколко, но общо взето можем да ги сведем до следните:
Светецът бил с необикновена красота и измолил от Бога лице, с което да не съблазнява хората;
Казват, че сестра му се влюбила в него, поради изключителната му красота и той помолил Бог да отблъсне тези чувствени пожелания на сестра му. За да отблъсне и вразуми сестра му, Бог дал на св. Христофор агнешка глава;
От разказа на Елин Пелин („Огледалото на свети Христофор„) – имал вечно изпълнена от негодувание от страшната потребност да души, да унищожава, да къса в гнева си и да мачка в яда си всичко, което има дъх на неправда, на порок и престъпление. Така той губи подобието Божие и образът му заприличва на зъл кучешки образ; по-късно си връща човешкия вид.
Гледката от манастира е страхотна, а ако слезете 300 метра по-надолу, ще видите и гроба на Яне Сандански, може би най-известната и същевременно една от най-спорните личности в освободителните борби на македонските българи.
През 1913 г. Сандански дава интервю за италиански вестник, в което казва:
Македонските революционери, които след дълга и жестока борба с турската тирания доживяха да видят своята мечта – извоюване на свобода на татковината, не могат да допуснат тя да попадне под сръбско и гръцко владение. Те няма да се спрат и пред най-страшните терористически средства, за да реализират съкровената си мечта – свободна, българска Македония!
Този цитат е перифразиран и на надгробната му плоча, макар че някой доста се е постарал да изтърка думата „българска“ от надписа… И понеже веднага разказът ни отива към македонския въпрос, казвам си мнението директно: между двете държави, Република България и Република Македония (македонци, зачитам ви го идентитетот) трябва да има само любов и братски чувства, да звучат уникалните ни балкански песни, да се лее руйно вино и да се боцка хубава скара…
Пускаме спокойно покрай Мелнишките пирамиди… гледката е уникална, не бързаме. Тук, в планината всичко върви плавно и спокойно, никой за никъде не бърза…
Пристигаме в Мелник едва надвечер. Нямаме хотел, но това изобщо не е проблем. Обикаляме, разглеждаме стаите и като кажем, че ще си помислим, собствениците ни гонят с отстъпки… Само след половин час обикаляне си харесваме хотел „Болярка“. Хвърляме багажа, оставяме колата и си правим една хубава разходка из вечерен Мелник…
Вечеряме в „Хубавата кръчма“ при бай Илия. Цялата отвън е окичена с култови надписи, а самият бай Илия е зевзек и половина… Всеки, който се занимава с PR, реклама и маркетинг трябва да посети кръчмата му! Четири снежанки, кана вино и две ракия по-късно можем да заявим, че и яденето, и пиенето му са много вкусни! Оставяме ви с част от уникалното му творчество, с което приключваме и ден първи…
Сутрин. Събуждам се в 5:20 часа, свежарка… Колко бързо се наспива човек в планината! Излежаваме се до 8:00 часа, хапваме топла баничка с компанията и хващаме стръмните мелнишки пътечки, водещи към Кордопуловата къща…
Кордопуловата къща, наричана още Цинцаровата къща, е построена през 1754. Тя е най-голямата възрожденска къща на Балканския полуостров, която е запазена до днес. Построена е специално за производство, съхранение и търговия на вино.
Къщата е един от 100-те национални туристически обекта, има печат. Намира се в източната част на града. Построена е през 1754 г. и е принадлежала на богатия мелнишки род Кордопулов. Състои се от приземие, в което има вкопана изба за вино, полуетаж със стопанско предназначение и еркерно издаден етаж за живеене.
Най-интересната стая на етажа е приемната. По размери, разположение на прозорците, прозоречна площ, техника на таванската украса и смесване на стилове при оформянето е уникална за нашите земи със своите венециански стенописи, дърворезби и стъклописи.
Долният ред прозорци в къщата (12 на брой) са типично български, характерни за възрожденското изкуство. Горният ред прозорци (също 12 броя) са с цветни стъкла. Те са смесица от венециански и ориенталски орнаменти. Таванът е изработен от дъски и профилирани летви, богато разчленен и украсен.
Северната страна на стаята, в която са вградени стенните гардероби е майсторски изписана с барокови орнаменти… Ако я посещавайте, внимавайте да не пропуснете тайника…
Ако се качите на терасата, можете да видите слънчевия часовник.
В приземния етаж на къщата е избата с огромни бъчви за съхранение на мелнишко вино. Капацитетът на избата е от 250 до 300 тона вино.
Част от избата е издълбана в скалата и така е оформен 150-метров тунел. Според Богдан Филов, посетил къщата през лятото на 1916 година, най-голямата бъчва в избата е събирала 240 товара грозде (по 100 оки) или около 30,7 тона. Коридорите са сравнително тесни и на места ниски. Избата разполага със специални канали и вентилационна система.
На излизане за посетителите се предлага безплатна дегустация на мелнишко вино и възможност да си купите бутилирано такова. Това може да направите и от съседната изба, тази на Шестака – смъртният враг на бай Илия според мелнишките градски легенди… Едно е сигурно – гледката от това място си струва:
Спускаме се обратно към центъра на града и правим една бърза почерпка на хубава гледка в ресторанта на хотел „Мелник“. Това място е превърнато в своеобразен музей на социализма и също си струва да се види за едно кафе време…
След кафето решаваме да напуснем Мелник и да се отправим към Рупите. Но ако сте решили да прекарате цял уикенд в този край, препоръчваме ви да отскочите и до Златолист – повече за това можете да прочетете в блога на Данчо.
Следваща дестинация – Рупите. Би трябвало да стигнем за броени минути до там, но се оказва, че има ремонтни работи по изграждането на АМ „Струма“ и се налага да се върнем до Сандански и да ползваме обходен маршрут… Пристигаме в Рупите. Приятно впечатление ни прави, че всичко е уредено, а не се налага да плащаме нито паркинг, нито тоалетна (навсякъде по маршрута ни бе така). Влизаме в комплекса и буквално усещаме прилив на енергия…
Рупите е местност, разстилаща се по десния бряг на река Струма. Едно от онези места, чиято природа е в състояние да възхити, вдъхнови и омиротвори. Невероятната красота на тази местност, е способна да създаде у всеки чувство на хармония и спокойствие. Същевременно с това около Рупите цари и един ореол на мистика и енергиен заряд, навярно свързан с факта, че Ванга избира това място за свой дом.
Попитана защо е избрала точно това място за свой дом, тя отговорила: „Имам определено време колко да стоя тук. Това място е много особено. Служи ми като акумулатор и от него аз черпя енергия и сила. Някога тук е горял страшен огън, а този хребет над нас крие една голяма тайна…“
Хребетът, за който говори Ванга, всъщност е Кожух планина, възвишение в Рупите. Според нея Кожух е ключът към разгадаване на древното ни минало. Ванга твърдяла, че там, където е кратерът, някога е имало голям град, погребан под огнената лава. Жителите на този град били едри, облечени в дрехи сякаш от станиол и били доста умни. Западно разположеното възвишение Кожух, което в действителност е част от угаснал вулкан.
В резултат от изригване на вулкана в Рупите има магмени скали. От тях извира минерална вода с температура 75 градуса по Целзий. Минералната вода има лечебни свойства и помага при заболявания на храносмилателната система, ендокринно-обменни заболявания, а също и заболявания на опорно-двигателния апарат, неврологични, гинекологични и кожни заболявания. Част от водата е каптирана и по тръбопровод е отведена до град Петрич.
Началото на пролетта е. Тук всичко се движи, тича, лети, пее, жужи, играе, скача, плува… Червеноуха костенурка си плацика в топлите минерални води, докато децата тичат по поляната, от която чуваме и някакви домашни птици… Жаба се скрива в гъсталака до езерото, защото над нас прелита щъркел! А дърветата са обсипани с цвят! Какво хубаво място да оставиш мартениците си!
През 1992 г. пророчицата построява черквата „Св. Петка Българска“, превърнала се веднага в място за поклонение за хиляди нуждаещи се хора.
Иконите на иконостаса са рисувани от известния художник акад. Светлин Русев, като образите на светците са прекалено реалистични и не се одобряват от Св. Синод. Сред критичните мнения относно иконите на Светлин Русев е това, че художникът е изографисал съсухрени и мрачни фигури, които плашели и отвращавали миряните, вместо да им носят покой и благодат.
Така или иначе, на 14.10.1994 година храмът е тържествено осветен от Неврокопския митрополит Натанаил, в съслужение с десетки свещеници. Заветът на Пророчицата е това да бъде място за духовно и физическо изцеление и дом на всички вярващи, независимо от тяхната народност и вероизповедание.
Днес храмът „Света Петка Българска“ приютява стотици миряни всеки ден, които искат да се поклонят пред Ванга и да запалят свещи в църквата. Жителите на петричките села твърдят, че пророчицата им помага от небето. Енергията на Ванга се усеща от вярващите и те се зареждат позитивно, стават по-добри, категорични са местните хора.
Пред 2002 г. в изпълнение на заръката на Ванга учредената от нея фондация започва изграждането на манастирски комплекс около храма. Той включва изложбена зала, зала за кръщение, 2 камбанарии и 12 стаи с 30 легла.
Скулпторът проф. Емил Попов е изваял паметник на Ванга, по повод 100 годишнината от рождението й. Височината на скулптурата е 1,80 м, а самия макет професорът е дарил безплатно. Паметникът, който тежи над половин тон, е монтиран върху специална основа вляво преди мостчето, което води към църквата. Ванга е седнала на стол, ръцете й са отпред…
Докато се разхождаме из Рупите, някакси в ушите ми звучи една позабравена песен на Георги Христов – Посвещение. Два дни след като си тръгнахме от това свято място, научихме, че вещите на Ванга са били предадени от държавата на Община Петрич. Те ще бъдат изложени в къщата ѝ, а старите и повредени ще се бракуват. В полза на Община Петрич са били предадени повече от 1411 предмета – след 17-годишни спорове и процедурни пречки! Дано ги видим другия път… Областният управител на Благоевград Костадин Хаджигаев казал:
„Кандилото, което е на ток, още светеше. През всичките тези години не е засегнато. Не е изгоряла дори и крушката в него. Това място е свято.“
Продължаваме към последната дестинация от нашата екскурзия – Самуиловата крепост. Спираме пред входа на красив парк край река р. Струмешница.
Национален парк-музей „Самуилова крепост“ тържествено е открит на 23 октомври 1982 година. Останките от средновековното укрепление и селище са консервирани, а районът около него е благоустроен. От паркинга до международния път Петрич – ГКПП „Златарево“ към парка-музей покрай брега на реката води красива алея.
Докато се разхождаме, виждаме, че дърветата са буквално обсипани от лишеи. Лишеите абсорбират вода и минерални вещества от дъждовната вода и директно от атмосферата. Това ги прави изключително чувствителни към замърсяванията на въздуха. По тази причина, те представляват много добър индикатор за нивото на замърсеност.
Чрез степента на развитие на лишеи в обкръжаващата ни среда, можем да съдим за чистотата на въздуха, които дишаме – наличието на лишейни популации е индикатор за чист въздух и обратно, отсъствието на лишеи говори за замърсена околна среда. Видите ли толкова лишеи някъде – въздухът е много чист и хубав!
В далечината се виждат величествената бронзовата фигура на цар Самуил в цял ръст и четирите бетонни пилона изградени в най-високата част на хълма, върху руините от средновековната кула.
Паметникът на цар Самуил е дело на художника проф. Борис Гондов. Представлява изразителна, величествена фигура в цял ръст, но с превити колене. Владетелят – прекършен не от поражението, а от болката, която ще го убие, по своите осакатени сподвижници. От двете му страни на пана са изобразени релефите на войниците – едновременно трагични и величави.
Както със сигурност знаете, при битка в околностите на крепостта византийският император Василий ІІ, наречен Българоубиец, разгромил българската войска, предвождана от цар Самуил и я пленил почти изцяло. Цар Самуил и неговото обкръжение едва успели да се спасят.
Съобразно християнската доктрина, пленени християни трябва да бъдат освобождавани след края на войната. Византийският император потъпкал това правило и ослепил пленената 14-хилядна българска войска, като оставил на всеки сто души по един водач. Самуиловата крепост при село Ключ е място не само на една голяма трагедия, но и свидетелство за жестокост, непозната дотогава в историята, нечувано военно престъпление. Няма и не може да има друго определение за ослепяването на 14,000 обезоръжени и беззащитни пленници. А това е по-скоро повод за срам, а не за гордост за Василий Втори.
В съчиненията на византийските хронисти от 11 век Йоан Скилица, Георги Кедрин, Йоан Зонара, Кекавмен и други се известява за преграждането на Ключката клисура (на гръцки: Κλειδίον, Клидион) с широка преградна стена — дема. Археологическите изследвания сочат, че демата представлява сложна система от отбранителни съоръжения, които започват от склоновете на Беласица, южно от село Ключ и опират на север в слоновете на Огражден. Укрепителните съоръжения се простират в протежение на повече от 8 километра. Самата крепост, известна по-късно като Самуилова крепост е само част от тази фортификационна система.
Тя се състои от един обграден със стени лагер, разположен на един хълм над самия бряг на Струмица и обиколен с два паралелни, концентрично разположени рова, от които единият се намира по средата на хълма, а другият — в самото му подножие. Върху най-високата част на хълма са открити правоъгълни каменни основи на дървена наблюдателна и отбранителна кула, конструктивно свързана с каменната стена. Останалите два вала имат единна структура на насипа си. Разположението на Самуилова крепост позволява да се контролира цялата клисура и да се използва като команден военно-стратегически пункт на всички сектори на отбранителната система. Този начин на укрепяване не се среща никъде на друго място, освен в Самуиловата столица в Преспа.
Какво е останало днес обаче? На върха на хълма ще видите нещо като оранжерия и нещо като летяща чиния. В „оранжерията“ е останало това…
При цялото ми уважение към историята и културното ни наследство, всички оставаме нескрито разочаровани – в „оранжерията“ има една дупка… Не, че сме велики археолози, ама със средностатистически багер можем да ви я направим същата на всяко едно друго място. Добрата новина, която ни казаха: през 2014 г. нещата ще се променят – спечелен е проект от ЕС, с който съоръженията ще се реставрират, ще има указателни табели, атракции като стрелба с лък и др. Стискаме палци да се случи! Остава ни хубавата гледка от наблюдателницата:
На какво чудно място сме само – ако хванете картата на България, се намираме в нейния долен ляв ъгъл. На пет километра от нас е македонската граница (селото в далечината на снимката горе е в Македония). Но на толкова е и гръцката, която върви по билото на Беласица…
Програмата е изпълнена! Прибираме се… Гладни сме! Гладни сме! След толкова ходене директно паркираме пред ресторант „Морско дъно“ в Петрич – рядко добро място на нормални цени, с лек фокус върху морските храни… Преядохме!
На връщане към София си напазарувахме от една крайпътна оранжерия – за 2 лева можеш да си вземеш чувалче пресни марули… как да не се възползваш! Направихме си и равносметка – 450 км за 2 дни и чудесни спомени:
През цялото време от Петрич до София, Яничка ни четеше предсказания на Ванга. Така приключваме и нашето кратко, но много зареждащо пътуване.
България е благословена страна! Неслучайно Силите ме изпратиха тук.
Всеки народ си има звезда, която го зарежда със светлинна енергия. Но има и изключения. Някои народи нямат звезда, а планета. Един ден тези народи няма да могат да оцелеят. В необикновената за тях атмосфера ще се задушат… народ, който има планета вместо звезда, ще угасне както свещ при силен вятър. България има не само една звезда, а цяло съзвездие.
България не е бедна. Тя има народ трудолюбив, работлив. Българският народ всичко може, по силите му е всичко да произвежда. Народът ни е учен за разлика от някои други народи. Най-ученият в света!
Българското писмо е едно от най-старите на земята.
Ще дойдат добри дни за България, за народите, които помагат на нашата държава. Защото тя ще бъде уважавана и тачена от велики държави. Ще мине време, България ще изправи снага, самочувствието на хората ще порасне.
Българите са силни – вижте за какво се пее в песните ни и ще разберете как предците ни са живели. Тачете празниците – те са средство за оцеляване.
А хорото е магичен ритуал – символ на единството, на кръга. Онази енергия, която изпитваме, докато играем хоро, е несравнима с друг танц.
Ще се отвори земята и ще се открие кои са българите. Не е вярно, че българите са чергари. Откъдето са минали, държава са оставили и бел град.
Трябва да бъдем добри и да се обичаме, защото бъдещето принадлежи на добрите хора и те ще живеят в един прекрасен свят, който сега ни е трудно да си представим!
Обичайте се, защото всички сте мои деца.
Реклама:
Google+ Подобни публикации
