Димитър Симеонов е роден на 22 май 1932 г. в София. Кръстен е на своя дядо, който е бил цигулар и тромпетист в царския оркестър. Син е на световноизвестната българска цигуларка проф. Недялка Симеонова. Баща му Георги Димитров пък е пианист. През 1951 г. Димитър завършва музикалното училище в София. Започва да свири в „Джаза на Младите”. Четири години по-късно постъпва в „Джаза на Оптимистите”. Завършва и Музикалната академия. През 1955 г. се жени за Екатерина Симеонова (гримьор в БНТ), с която има 53 години брак, трима сина, двама внука и две внучки. През 1960 г. е в Естрадния оркестър на БНР. Свири в най-различни нашумели формации, работи дори в Сирия и Ливан. Основава „Оркестър София”, където е диригент 20 лета. През 1968 г. става първият преподавател по саксофон в Консерваторията. Има издадени седем учебни школи по саксофон. И преди, и сега Мончо, както му викат приятелите, е най-неуморимият музикант в страната. На 81 той продължава да свири по обед в култовата софийска сладкарница „България”, чийто салон помни много джазови концерти в миналото.Най-страшният ден в живота на Димитър Симеонов е 21 декември 1971 г. – тогава се случва зловещата самолетна катастрофа, след която се спасяват малцина. Той е един от тях. В най-откровената си изповед, единствено пред репортер на “ШОУ” легендата Мончо разкри душата си.
– Минали са вече толкова години от самолетната катастрофа през 1971 г. Успяхте ли да преборите лошия спомен?
– Такъв спомен остава до края на живота. Пред очите ми загинаха най-близките ми приятели. Това никога не мога да го забравя!
Другото, което искам да ви споделя, е това, че в онзи кошмарен ден имам чувството, че на мен някой ми помогна. Помогна ми да се спася! Имам такова усещане и до ден-днешен. Защото аз винаги сядах отпред, имах този навик. Само на този ден, влизайки с паспортите в ръка в самолета, сякаш някаква сила ме накара да отида и да седна отзад. На предните седалки бяха седнали колегите ми Петър Попов, Борис Годжунов, Мария Нейкова, Иван Данов, Паша Христова, Христо Чолаков… Даже ми споменаха, че е дошъл договор за чужбина, и да отида при тях, за да говорим за него. Обаче като видях, че няма място, директно се запътих към задните места. Мисля, че някой просто ме спаси и съм убеден, че това е майка ми – проф. Недялка Симеонова.
– Кое ви кара да мислите така?
– Аз съм живял много малко време с майка ми. Пътуваше постоянно в чужбина.
Тя умира на 57 години от рак
през 59 година. Отива си, въпреки че я пращат в Париж на лечение. Когато е пристигнала там, професорът е казал, че вече е късно. Отива си съвсем млада от този свят. Беше взела цигулката да свири, имаше голяма енергия, но… това е… Съдба! И съм сигурен, че в деня на онази катастрофа тя е била някъде наоколо и просто ме е тласнала в задната част на самолета. И след този случай аз станах много вярващ. Всеки ден отправям молитви към Господ. Благодаря му! Защото аз можех отдавна също да бъда принесен в жертва.
– А имаше ли как да не се качите на този самолет в онзи ден?
– Нямаше как да не се кача в самолета, защото без мен не можеше – аз носех паспортите. А и бях единственият, който остана 20 години с оркестър „София”, другите идваха, отиваха си… Но знаете ли как се получи всъщност? – Аз се забавих, отивайки към гарата, и може би това също е повлияло ситуацията да се нареди по този начин – да няма празни предни места, да се налага да отивам на по-задни…
– Чела съм, че предната вечер не сте успели да заспите, нотирали сте „Блус в 9” на Милчо Левиев. На тръгване за летището пък синът ви започва неистово да плаче и се налага да го успокоявате. Така се забавяте и влизате последен в самолета.
– Да, третият ми син същата вечер, преди да ме закара съпругата ми с колата до летището, наистина много плака. И ние закъсняхме. Пристигнах почти последен. Така беше. Няма нищо случайно. Качих се в самолета, отидох най-отзад и както седнах, съм заспал. Бях много изморен заради нотирането предната вечер. Събудих се едва след като почувствах удар.
Чух писъци, беше нещо ужасно!…
– В тази катастрофа загива трагично и Паша Христова. Какъв спомен имате за нея? Според една от информациите с нея си отива и нероденото й дете…
– Не знам дали е била бременна. Но тя беше певица за конкурс – много хубав глас, много музикална. Просто имаше един вътрешен огън, с който пееше. И много бързо учеше всичките мелодии. И най-важното – Паша нямаше никакви звездомански претенции! Особено сега, виждате, е нещо страшно! Нетърпимо! Паша беше скромен човек. Скромно се обличаше. Пееше сериозни песни с много хубава хармония и прекрасен текст. Много преживяваше самия текст. И където отиде на конкурс, винаги взимаше награда. Положението днес, както ви казах, е страшно. И постоянно слушам, че правят всякакви сравнения. Толкова е нелепо! Не могат да се сравняват по този начин несравними хора! Например казват: ако Паша Христова беше оцеляла какво щяло да стане днес, щяла да измести Лили Иванова… Не може да се говори така! Паша Христова си е отишла преди 40 години, Лили Иванова продължава да пее.
И всяка си има своя натюрел, своя сила. Такива сравнения могат да правят само лаиците, които не разбират от музика. Коя е по-добра? Това са глупости! Аз съм човек, който се занимава от 1938 година с музика. Имам две висши образования и имам представа какви качества има даден певец. Затова много мразя, когато чувам за подобни сравнения. Същото сравнение съм чувал и за Йорданка Христова. Тя е певица, която пее на няколко езика, прекрасна е, обикаля света. Много я уважавам. Ама коя е по-добра, коя е първа, коя е втора?… Това, че Лили Иванова си е измислила, че е първа, че е прима, това си е нейно хрумване. Нито е имало конкурс, нито нищо… Щом видя тук някой да се перчи, винаги го пращам в чужбина. Да види и там какво впечатление ще направи, защото там среща певци от цял свят, вижда какво му е дереджето и… млъква.
Млъква!
Много е лошо това непрекъснато да се говори с такива високопарни думи. „Този е фантастичен!”, „Онзи е гениален!”… Всички тия предавания от типа на „Гласът на България” правят точно това. Това е огромната заблуда на българския зрител! Какво е това посмешище? Какви са тия хора, които, първо, не знаят езика, второ – защо пеят тези песни, след като имаме толкова хубави български песни?! Това не помага на България – за това да се пишат български песни и младите ни певци да започват кариерите си с тях.
– Може би сте прави, но споделете малко повече за тези заблуди…
– Когато се създаде „Орфея”, той имаше за цел – композиторите да напишат песен, която да се запее, да стане шлагер. Второ – от всичките певци, които се явяват на конкурса, да излезе един, на когото след това държавата му осигуряваше турне с естрадния оркестър на Вили Казасян. Осигуряваха му плочи, обикаляше не само България, но и чужбина. Популярността на този певец тръгваше по този начин. Първата награда на „Орфея” всъщност получи Богдана Карадочева. През 1969 г. Беше едно хубаво, слабичко момиче, фина, прекрасна певица. И всяка година на конкурса се раждаше по един такъв талант. След това беше Панайот Панайотов, Ани Върбанова, Нели Рангелова… Мога да изброявам всичките певци, които след ’89 година останаха назад. Защото дойде тази омразна чалга! Аз не мога да говоря за нея, защото започвам да треперя! Дойде Пайнера, дойдоха всичките тези нещастни певци, които аз наричам “художествен шепот”. Това са певици, които не ги интересува песента. За тях най-важното е клипът. Да има клип, как е облечена, да бъде напомпана отпред. Не я интересува каква е мелодията, какъв е текстът, че все е един и същи ритъм, и т.н. След като се появиха те, всичките тези талантливи наши певци от „Орфея” отидоха на заден план. Като разговарям с
Борис Годжунов, горкичкият, има 126 лв. пенсия! Това е срамно! Срамно!
– Понеже споменахте Лили Иванова, тя преди броени дни имаше страхотен концерт в Русия с Иля Резник!
– Знам за концерта. Чета за Лили всичко. Възхищавам й се! Три години съм работил с нея. Бях й не само шеф, но и свирихме заедно. Тя дойде със състава си в СГНС. Лили Иванова си е Лили Иванова! Тя започна с български песни и всички наши певци, които след това пробиха, го направиха отново с български песни.
– Искам да ви върна отново към самолетната катастрофа, защото се оказва, че има твърде много неизвестни. Преди време синът на първия пилот на самолета Красимир Луканов каза, че този инцидент е бил замислен като атентат. А зад терористичния акт се твърди, че е стоял генерал Петър Евстатиев (тогавашен зам. –генерален директор на БГА „Балкан”), причинил катастрофата, за да прикрие извършени от него финансови злоупотреби. Какво мислите за това?
– Има към 20 версии. Всеки нещо си измисля.. Сега, има ли логика за нашето правителство да умрат 72 души заради един?! Когато могат да го застрелят и на улицата. Каква е тази логика? На това момче баща му – Луканов – бил еди – си какъв си, не го харесвали. В това няма никаква логика! Логиката е следната – че елероните са объркани! Защото този самолет беше 800 часа в ремонт преди това! А аз знам от един механик, който каза, че при поправянето на самолета майсторът е разменил местата на елероните – на мястото на левия е поставил десния. И обратното. И когато тръгва Луканов да пилотира – а той е най-добрият български пилот, и не може да сбърка – обърнатите елерони го принуждават да завие наляво. И така ние се удряме.
Но има всякакви версии. За какво ли не… атентати, тероризъм и т.н. Аз мисля, че ние
никога няма да разберем истината
– Борис Луканов е бил истински въздушен ас – имал е зад гърба си 5 милиона прелетени километра!… В края на 60-те години той пилотира и самолета, с който е откаран първият държавен и партиен ръководител Тодор Живков на неофициално посещение в САЩ. А по онова време прелитането на Атлантическия океан от машина на БГА „Балкан” е било равнозначно на подвиг!
– Той е изключителен! Няма никакъв минус. Когато намират черната кутия на самолета и я отварят, там прочитат, че той е казал: „Самолетът е раз”, което означава – дотук. Развален! Това е искал да каже и умира. Историята е страшна, трагична и нелепа.
В този момент никой не знаеше къде се намира. Не си спомням нищо. Успях само да стигна някъде на високо в самолета и оттам скочих. Колко метра е било, какво е било… никой не може да каже. После видях, че има и други спасени, но не можах да ги разпозная. Бях психически много зле…
– Този стрес е белязал съзнанието ви не за години напред, а вероятно за цял живот. Минали сте през не малко изпитания за духа, но мислите ли, че този инцидент е най-тежкото, най-трудното изпитание, което ви е поднасяла съдбата?
– Аз имам и друго изпитание. Първият ми син почина на 20 години. Той си отиде през 1978-ма. След като през 71-ва преживях този огромен стрес, през 78-ма получих и втори стрес. Това е. Карма. Съдба. Защото аз толкова години пътувах… Винаги сядах отпред. И това просто не е случайно, че така се случи в този момент. Майка ми ме спаси! С нея живяхме много малко и явно ме закриля някъде отгоре. Мен ме отгледаха баба ми и дядо ми. Аз съм вярващ човек. Всеки ден отправям молитви за благодарност към Господ.
– Не знаех, че сте загубили и дете… Това е наистина страшно! Но аз си мисля, че вашето дете, въпреки че не е в този свят, защото той продължава да живее в друго измерение, съм сигурна, че продължава да се гордее с вас!
– Аз имам страхотен дух. И този дух ме води до ден-днешен. Аз съм единственият музикант – на 81 години, който свири все още. Свиря в сладкарница „България” вече пета година. Мисля си, че е много смешно, когато някой човек на изкуството говори за пенсия. Творецът не може да се пенсионира от изкуството!
За сина ми – да, сигурно е така. Сигурно се гордее с мен, както казвате. Дано да е така. Но аз имам едно нещастие – нито един от децата – имам трима сина, двама внука и две внучки, не продължи моята професия. Отначало ми беше много мъчно, но после си казах, че щом така са решили, да продължат така. Избрали са си други професии и е много лошо един такъв като мене да налага своята професия. Те си имат други професии и аз съм последният музикант в рода си. А нашият род има 27 души музиканти…
Едно интервю на Анелия ПОПОВА
