В една възторжена своя статия Иван Гранитски, най-преданият издател на партията столетница, я слага редом с Багряна, Дора Габе, Блага Димитрова, Станка Пенчева… Твърди, че тя е весталка на българското слово и пряк продължител на художествените традиции на цяла кохорта христоматийни класици, като се почне с Яворов и се стигне до Вапцаров. Иван Гранитски, самият той поет, естествено хиперболизира в това си писание, но е прав в едно: „С поразително упорство и постоянство Лиляна Стефанова дълбае в рудниците на българското Слово в продължение на повече от шест десетилетия”.
Поетеса, белетрист, драматург, публицист, деятел на образованието и културата, автор на книги за деца, Лиляна Стефанова, която
на 17 април навършва 84 години,
има завидно дълга биография не само като издадени книги, но и като обществени ангажименти и постове. Родена в семейство на учители, тя още като ученичка играе в театър, пише и публикува стихове. Приета е да следва в Москва, в Държавния институт за театрално изкуство ГИТИС със специалност режисура, по-късно е приета в Литературния институт „М. Горки”, още по-късно усъвършенства талантите си в писателски курсове в Лондон и Айова, САЩ. През годините с лекота заема важни места в областта на образованието и културата – председател на Кабинета на младия писател, зам. главен редактор на сп. „Септември”, създател и главен редактор на сп. „Обзор”, главен редактор на в. „Литературен фронт”, зам.-кмет на София (1977-1980 г.), зам.-министър на образованието (1980-1984), председател на Българския ПЕН център (1980-90 г.), секретар на Комисията за култура на Международния комитет за европейска сигурност и сътрудничество в Брюксел, председател на дружеството „България – Китай”. На практика е получила кажи-речи всички възможни престижни награди и титли за поет в България, включително вече непознатите днес Димитровска награда за литература, Заслужил деятел на културата, Народен деятел на културата и изкуството. Обиколила е целия свят – къде като писател и преводач, къде като обществено-политическо лице. Често й задават въпроса:
– Какво пълни живота ви с такава енергия, че все още без усилие се качвате на трибуни и сцени, все още защитавате яростно своите ярко партийни позиции, все още усилено пишете и печатате стихове, в които „диша” безкомпромисният патос на гражданската позиция?
– Благодарение на писането всеки един мой ден е вълнуващ. Ако в съзнанието ми се ражда едно стихотворение, нищо друго не е в състояние да ме занимава – нито капризите на времето, нито клюката на деня, нито дори здравословното ми състояние. За разлика от някои мои връстници паметта ми е като препълнена ракла, толкова много събития, срещи и хора… Оттам мога да черпя енергия за още два живота…
В интерес на истината, Лиляна Стефанова изглежда от десетилетия по един и същи начин, както изглеждаше и Леда Милева: тънка и елегантна фигура, бухнала над челото в „комсомолски” перчем къса черна коса, добре подбрани костюми (предимно панталон и сако) главно в червено и бяло, шарени младежки шалчета и постарому – премрежени в закачлив поглед очи.
Клюката я свързва с обкръжението на Тодор Живков и със сексуалния живот на неколцина известни номенклатурчици,
но истината е, че в нейния живот има два провалени брака – с поета Иван Давидков и с мастития архитект, автор на „чинията” на Бузлуджа – Георги Стоилов. В поетичните форуми на интернет могат да се открият главно няколко нейни любовни стихове, с които навярно ще остане в поезията ни, плюс емблематичното стихотворение „Две по две”, отпечатано във всички христоматии и посветено на руските момичета и жени, преживели ужаса на Втората световна война. На въпроса дали още любовта вълнува женското й сърце, Лиляна Стефанова отговаря поривисто:
– Би било нелепо да се свързва любовта пряко с възрастта и излъчваните до определено време хормони в човешкия организъм, би било животинско и първосигнално. Любовта е състояние на духа, а не на тялото. Имам самочувствието на човек, който винаги е бил в хармонични отношения с духовния си свят. Човешката душа е ненаситна за красота, обич, истини, чудеса. А за нея не важат годините и проблемите с артрита…
Тези, които познават Лиляна Стефанова отблизо, знаят, че
тя не е лесен човек – гони максимума, иска перфекционизъм
и без колебание заявява претенциите си, които невинаги могат да бъдат задоволени. Живее сама в своя немалък апартамент, сменя често домашните си помощници, от които изисква и помощ в писмената си работа, защото не умее да пише на компютър. Емоционална, рязка, многословна, винаги на гребена на някаква мисъл или идея, Лиляна Стефанова едва ли ще стане скоро кротка бабичка, която обсъжда в кварталния клуб най-новите лекарства за високо кръвно или новите рецепти на Ути. На въпроса как вижда своето собствено бъдеще, тя отговори така:
– За мен е важно не само да съм жива и здрава. В момента, в който дните ми започнат да си приличат един на друг, аз вече няма да съм същата. Все едно, че ме няма. Какво значение би имало тогава дали сърцето ми е в идеално здраве и дали зрението ми се подобрява. Затова си пожелавам само това за бъдещето – всеки ден да е различен, всеки ден да носи посланието на нещо ново, неочаквано, вълнуващо… Неслучайно озаглавих една от последните си книги ”Още и още…”
Елена ИВАНОВА
