Много актуален въпрос в днешно време. Условията, в които живеем, взаимоотношенията вътре и вън от семейството, новите реалности, всичко това непременно се отразява и на психическото ни здраве. А трябва ли да се лекуваме? Знаем ли къде и как? По тези и някои други въпроси разговаряме с д-р Никола Славчев – психиатър с 23-годишен опит. Занимава се с консултиране, диагностициране, активно и поддържащо лечение на шизофрения и други налудни разстройства, депресивни, тревожни, посттравматично-стресови, обсесивно-компулсивни психични разстройства.
– Д-р Славчев, научи ли се българинът да търси помощта на психиатрите, или все още се въздържа, или може би се срамува?
– Аз работя като психиатър от първи януари 1990 г. И мога да кажа, че през последните няколко години много по-активно се търсят помощ, съвети, консултации в това отношение. Особено от младите хора, вероятно защото ползват съвременните форми на общуване. И невинаги поводът е някакво тежко състояние. Младите хора са много по-отворени в контактите си със специалисти като мене и моите колеги. Докато по-възрастните все още действат по-стереотипно.
Те предпочитат първо и най-вече да отидат при личния си лекар. Съществува обаче една тревожна тенденция в световен мащаб – “подмладяване” на почти всички болести, в т.ч. и психически. За съжаление, млади хора “се пропукват”, образно казано, в една възраст, за която и аз например съм си мислел навремето, че болестите и смъртта не са част от човешкия живот.
– Може ли да се посочи, макар и общо, при какви признаци или усещания трябва да се потърси помощ от специалист като вас?
– Трудно е да се посочи точно, защото първоначалните, леките признаци, са много неспецифични. Ще дам пример с проблемите със съня. Безсънието не е диагноза, обикновено то е част от нещо друго, свързано с някаква външна провокация. И човекът едва ли ще го разгадае, за да вземе конкретни мерки. Или пък периодичното главоболие. Причините за него са много, то пак не е диагноза. А също така общата тревожност и неразположение. То витае в пространството сякаш. Много е трудно човек в началото на леките прояви на някаква депресивност или тревожност да се самооцени. Т.е. да се припознае като проблемен човек и да потърси помощ. Дори и ние, лекарите, не можем да разпознаем преминаването на границата и навлизането в полето на депресията. И това е така навсякъде, не само при нас, защото според европейските статистики от началото на възникването на такива тревожни признаци до момента, когато човек най-после отива при специалист, минават често няколко години. А това никак не е насърчително. Освен всичко друго през последните десетилетия започнаха да се описват атипични прояви на депресивността. В смисъл, че тя протича с водещи телесни прояви – засягат се стомашно-чревна, съдова система и прочее, което предполага посещение при кардиолог, невролог, ендокринолог…
– Това, което сега наричат психосоматични заболявания…
– Да приемем, че е така – тялото подава сигнали, че психиката не е наред и има скрита депресия. Т.е. много често хората казват: но аз не съм тъжен, каква депресия, просто ме боли стомахът, сърцето ми прескача.
Ето такива общи признаци може да са съпътствани от депресивност, та всеки втори човек е с гастрит и дори не си обръща внимание. Аз обаче съм доволен и дори впечатлен от това, че през последните години колегите кардиолози, пулмолози, лични лекари вече притежават тази грамотност да изпратят болния при психиатър например. Нека не забравяме, че преди години
отношението към психиатрията беше нулево,
приемаше се, че ние, психиатрите, само говорим. Но в новата психофармакологична ера нашите успехи се доближават и са съпоставими с успехите в кардиологията например. Антидепресивното лечение е много успешно в днешно време.
– А с какви оплаквания идват най-често при вас хората?
– Проблеми със съня, прекомерна тревожност, която има физически прояви, различна болкова симптоматика – местещи се болки по гърба, в главата, стомашно-чревни, сърдечно-съдови проблеми, необясними колебания в кръвното налягане. А през последната година като че ли се промени тенденцията. Повечето хора споделят потиснато настроение и трудности в справянето с ежедневната дейност в личен и служебен план.
– Аз бих го нарекла тенденция…
– Ами то е световна тенденция. Ще ми се да цитирам проф. Чолаков, много известен български психиатър – той казва, че като млад лекар през 40-те години на миналия век, не е виждал депресия, което мен много ме впечатли. А сега, за съжаление, всяка седмица имаме нови случаи на откровено депресивни млади хора. Все по-чести са и тревожните разстройства – дали панически атаки, фобии, различни видове натрапливости…това е едно голямо семейство. В общи линии това, което всички колеги го знаят в България и по света – има бум на тревожно-депресивни разстройства и, за съжаление до 2020 г. този бум ще продължава със същите темпове. По данни на СЗО депресията ще стане второ по продължителност на причиняваната инвалидност заболяване, заставайки непосредствено след исхемичната болест на сърцето.
– Като казвате медикаментозно лечение, защо толкова много се плашим от антидепресантите? И, в крайна сметка, предизвикват ли тези лекарства привикване?
– Категорично антидепресантите не предизвикват зависимост. Много се написа срещу тези препарати от недоволни хора. Аз ги разбирам – те
не са получили помощ от антидепресивно лечение
Но те се настройват срещу грешния враг. Антидепресантите не са наш враг. Има пропуски, да. Ние, лекарите, дори понякога компрометираме лечението, като даваме недостатъчно висока доза или недобра комбинация, или недостатъчно дълго време за прием – много са нещата, които компрометират антидепресивното лечение. Искам да изтъкна нещо важно – антидепресанти може да предписва всеки завършил образованието си като лекар в България – психиатър, джипи, невролог… И още нещо – няма такова хапче, което да е “най-доброто”, да се предпише и да помогне на 100%. Тук действителността е друга – нужно е да се спазват правила като времеви отрязъци, задължително е да имаме добри и близки контакти с пациента, да се доверяваме на неговите усещания като поносимост на медикамента. Но със сигурност антидепресантите не водят до зависимост. Сроковете в психиатрията са доста разтегливо понятие, защото се пречупват през индивидуалността на дадения човек. Важно е и неговото обкръжение, семейната среда. Ето пример – предписали сме лечение за една година, но на този човек му се налага да гледа болната си майка, например. И тогава ще се наложи да пие лекарствата по-дълго време. Не е редно и пациентът сам да решава колко време ще приема лекарствата, той е длъжен да се консултира периодично с психиатъра си за лечението. Специалистът трябва да се убеди, че болният е излязъл от депресията и липсват каквито и да са странични действия. И вече на фона на пълното здраве пациентът приема по една таблетка (условно) за определено време, но този срок минава бързо, защото
когато човек е здрав, времето лекува
Когато е в депресия, времето категорично не лекува, то е негов враг. Искам да посъветвам хората да не се подвеждат по съвета на познати, дори на приятели – не пий това хапче, пийни две ракии. Това често се случва.
– Значи съвременните антидепресанти, предписани от специалист, са нещото, което ще ни извади от депресията?
– Да, но в комбинация с психотерапевтичния подход, в комбинация с разговор с близките, много е важна подкрепата от близките. Съществува т.нар. терапевтичен триъгълник в нашата работа – от една страна психиатърът с екипа си – психолог, социален работник – това е единият ъгъл. Другият е самият човек с проблематиката и третият ъгъл – това са близките. Както споменах, тяхната роля е съществена. Лекарствата могат много, но недостатъчно. Между другото, през последните години масово се говори за серотонина – веществото, което вие, журналистите, наричате хормона на радостта. Имайте предвид, че главният мозък не работи само със серотонин. Най-популярните антидепресанти, които имат отношение към това вещество, са с терапевтична ефективност 60-70%. А другите 30? Това е един огромен процент. Затова тук вече има голямо значение умението на психиатъра да комбинира – да увеличи дозата например, като се съобрази и със съпътстващата терапия. Това е задължително. Хората понякога идват с две-три назначения – за високо кръвно, за гастрит, затова на пациента трябва да се обясни, той да бъде подготвен, за да сподели във всеки един момент как му въздейства терапията. Ако се появи неприятна ситуация, например пациентът е качил килограми, тогава сменяме лекарството. И мога да кажа уверено, че при добро лечение човек възстановява своята индивидуалност на 100%. Възвръща своята темпераментност или дарба, а това е уникално. Това са лечими състояния, макар и много упорити. Депресията е страхотен майстор, тя е страхотен артист, упорито заболяване и, за щастие, напълно лечимо.
– Може ли агресията да бъде функция на депресията, или това е нещо различно?
– Разбира се, че може. Според Виктор Франкъл, австрийски психиатър, същността на депресията е в т.нар. депресивна триада – депресия (потиснато настроение)-агресия-зависимост. Агресивността по принцип е много общ феномен – може да се дължи на депресивност, може да се дължи на тревожност, за съжаление може да се дължи на шизофрения, на много неща. Да,
агресивността може да е ситуативна,
но винаги когато човек е по-мрачен и угнетен, е по-агресивен, това е ясно. Когато има някаква обща агресивност, тя е признак на повишена тревожност и със сигурност има изключително добри резултати при лечение с антидепресанти.
– И един въпрос, който задавам на всеки специалист: какво е отношението ви към алтернативната медицина като цяло и към хомеопатията в частност?
– По отношение на алтернативната медицина – аз съм отворен към всичко, което помага. Има много витамини, минерали, микроелементи, има много билки, които имат отношение към централната нервна система. И притежават антидепресивен ефект. Аз също ги предписвам и препоръчвам. За жалост, много често хората пробват първо хомеопатия, после минават през другите модни течения – йога например и чак тогава идват при нас. Категоричен съм, че хомеопатията не е помогнала на никого. Има внушение, че тук се задейства т.нар. плацебо ефект. Добре, но това са временни неща. Доказано е в медицината като цяло, не само в психиатрията. Да, ако ние дадем такова едно хапченце със същата форма и цвят и го препоръчаме с достатъчно пленителния си външен вид, излъчване, говор, болният може и да се почувства по-добре. Излиза и си казва: аз съм много по-добре тази седмица. Но на втората седмица ще се върне, защото плацебо ефектът се е изчерпал. Ние не можем да си позволим такова поведение в съвременните условия на живот. Тезата на съвременната психиатрия е друга. Сега идеята е да се опитаме по най-добрия съвременен начин да помогнем. Е, не толкова бързо, колкото хирурзите, но все пак… В психиатрията нещата така или иначе се случват по-бавно, антидепресантите действат по-бавно. Затова за пореден път ще кажа колко важно е умението на психотерапевта да поддържа пациента, да го насърчава, да е плътно до него.
Симптомите са: тъжно настроение, песимистично мислене, липса на воля
Много често депресията се съпровожда и с някакви телесни прояви
– Д-р Славчев, говорихме за тревожни и депресивни разстройства. А какво е депресия? Могат ли да се посочат нейните симптоми? Всеки втори казва “аз съм в депресия”…
– Депресията е болест като всяка друга и това вече всички трябва да го приемат. В настоящите класификации много систематично е казано какво означава депресията. Когато се скараме в семейството или ни ядоса шефът на работа – това не е депресия. Непрекъснато по улиците гледаме недоволни ядосани хора, но и това не е депресия, а нормална реакция към дадена ситуация, както и към дадено неприятно събитие – загуба на работа, болен роднина, загуба на близък, не дай Боже, ако щете финансови затруднения и т.н. Депресията категорично е болест и се оказва, че е болест не само на психиката, но и на тялото. А нелекуваната депресия два пъти повече води до деменция при по-възрастните. Това категорично е доказано. За съжаление, нелекуваната депресия може да доведе до сърдечносъдово и ендокринно заболяване. Един онкологично болен човек също може да е в депресивно състояние. В обобщение, депресията се свързва и с почти двукратно увеличаване на риска за обща смъртност. А сега за симптомите: отпреди 30-40 години класически симптом е била меланхолията, дори болестта така се е казвала тогава – тъжно настроение, песимистично мислене, проблеми със съня, апетита и либидото. Човек няма волята, не желае и не може да свърши каквото и да било. Но пак ще се повторя, от 20-30 години насам много често депресията се съпровожда с някакви телесни прояви. При нея дори се намалява болковият праг. И неслучайно антидепресантите оказват и противоболков (аналгетичен) ефект, т.е. характерна е и болковата симптоматика. Много често антидепресанти се използват и в невролгията при някои видове главоболие.
– А какво бихте казали за причините? Или те в случая не могат да се конкретизират?
– Причините са общочовешки, провокиращи могат да бъдат проблеми в семейството, неразбирателство с партньорите или децата, родителите ни са тежко болни; не ни стигат средствата или в работата е винаги напрегнато, ние сме угрижени, няма начин. И когато тези фактори се комбинират и са удължени във времето, стават перфектният капан за влизане в депресия.
– А може ли да се говори за рискови групи що се отнася до тревожни и депресивни разстройства?
– Трудно е да се назоват конкретни рискови групи. Но все пак най-висок риск за разгръщане на депресия съществува между 25 и 44-годишна възраст – времето за продуктивна работа, за създаване и отглеждане на деца.
– На мен ми се струва, че по-отговорните, чувствителните, интелигентните – те са обикновено “жертвите” – така ли е?
– Може би, да. Колкото сме по-отворени към света, към външните фактори, толкова по-уязвими сме, така е. Никой не е имунизиран срещу депресията, дори и най-силните, това съм го срещал в моята практика. Искам да цитирам една статистика, според която до 70-годишната си възраст всяка втора жена и всеки трети мъж ще преживее по един депресивен епизод. А днес сме много по-депресивни, отколкото хората преди 50 години, но такива са условията – съвременният живот е много по-агресивен – и като начин на работа, и като общуване. Светът е глобализиран от много години, а и външните фактори – нитратите, въздухът ако щете – всичко това влияе на здравето ни по определен начин.
– Съществува ли стандартен алгоритъм за лечение на депресията?
– Хубав въпрос. Разбира се, че съществува лечение, има създадени редица работни групи в България. По принцип световната психиатрична гилдия по отношение на по-леките състояния се обединява около становището, че те като че ли подлежат на психотерапевтична интервенция, т.е. немедикаментозно. Аз като психиатър си партнирам с водещи психолози и психоаналитици и съм за такова партниране. А вече при умерено тежко изразени депресии категоричното становище на световната психиатрична общност е медикаментозното лечение.
Яна БОЯДЖИЕВА
