Наскоро в една безлунна нощ трима цигани разбиват, оскверняват и ограбват до шушка гробницата на един от аверите си приживе – небезизвестния богат купонджия – кардараша Георги Асенов-Бонгата, умрял преди четири лета на 42 от инфаркт. Кой в днешно време и защо продължава още да погребва мъртвите си като фараони или като тракийски вождове – човек на “ШОУ” тръгна да дири отговорите и да разнищи как точно е станала мародерската история в гробището на чирпанското село Свобода.
В село Свобода бъка от роми: всякакви племена и кланове – от „сивите гълъби”, които живеят основно в Чирпан и множеството им заформя един цял квартал, през турските цигани в селото, до няколкото семейства кардараши-християни. В центъра на селото, до кафенето и гастронома, не можеш да зърнеш българин. Кой стиска шише бира в ръка, кой чаша с ракия, кой цигара смуче или чопли семки, кой седнал на маса, кой прав стърчи – шум циганска гълчава, викове… Млади ромки гушкат мургави отрочета, кърмят „площадно”.
По-големите им братя и сестри тичат, дърпат се, викат, реват… “Така е всеки ден. Работа няма. Тука на тумби се събират. Остава им да пият, да замезват – кой с пари от някоя мизерна работа, кой от кражба. Оцеляват. Преживяват някак си и се размножават” – коментира старец, който в следобедния час прибира овцете си от паша. Информаторите ни вече бяха опровергали слуховете, че някаква бабичка открила разкопана гробница на кардараша и сигнализирала за вандалщината, както само информативно с по 2-3 изречения отбелязаха някои издания, без дори да стане ясно кого точно са ограбили.
Единствено „ШОУ” потърси истината
и издири лицето, открило разкопаната гробница. Оказа се, че това е сестрата на Бонгата – 45-годишната Гергана Николова.
Издирваме Гергана. Из забутаните улички на пръснатото село, разположено на два хълма, след дълго търсене едва откриваме къщата й. Десетина ромски семейства, ведно с мъжете, жените и децата са насядали под сянката на северния дувар. А “Гергана спи” – съобщава местното ромско „информбюро” от седянката. Услужливите цигани един през друг тутакси започват да я викат по име. Вдигат врява с името й до небесата. Не след дълго сънената ромка излиза. Разбира кои сме и, докато търка очи, свойски маха с ръка и кани: „Влизай в двора, влизай вътре, влизай в къщи! Да не съм затворник, че да приказвам през оградата. Айде, влизай!”… Гергана сочи стол за госта, а самата тя предпочита пода. Сяда, кръстосва крака, и, разбрала за какво я търсим – веднага започва: “Абе, аз, ако имах цигари, щото много пуша, още предната вечер щях да открия, че братът е прекопан. Връщаме се с мъжа ми, малко по мръкнало беше, и минаваме с колата край гробищата. Погледнах да видя гробницата на брата, щото тя е до входа на гробището, а оградата е телена – вижда се през нея, и му викам на моя: „Абе, шуреят ти май е прекопан откъм главата?! Гледай, има пръст там!”. Моят погледна, ама колата нали върви, нищо не видял и ми вика „Прекопан?! Главата ти прекопана!”. Питам го: „Имаш ли цигари?”. Вика: „Не!”. Ако имаше, щях да ги `зема и да слеза, да ида при брата, ама нали пуша много – тръгнах да търсим да купим цигари.
На сутринта рано отивам до гроба. Януари брата направи четири години, откак е умрял. Отиде си от инфаркт на 42 години. Остави пет дъщери и жена – Елена се вика. И… нося цветя на брата, вино нося, вода. Гробницата му цялата е в земята закопана, а отгоре й всичко е полято с бетон, но гледам – откъм „главата”, дето е паметникът точно – там разкопано. Тревата – “изядена”, черна пръст натрупана и зее една дупка, колкото да мине човек през нея откъм главата на брата. Стигам до гробницата – и в бетона отгоре дупка – пак откъм главата му. Ей, всичко е с бетон, как го разбиха?! Гробницата на брата е много дълбока, колкото тая на тати я направихме. Само че тати е в друга гробница. Но тая на брата е по-дълбока вътре – прав човек върви и място над главата му има, колкото щеш. Като стая е висока – два метра и половина дълбока вътре в земята, дълга е четири метра, широка три метра.
Цяла стая ти казвам!
Стените градени с тухли, замазани, варосани. Подът отдолу – с бетон. В средата легло от бетон заляхме. На него сложихме ковчега му. До него – маса. На масата – телевизорът. Гардероб му направихме и му закачихме дрехите. Подредихме му и даровете, дето донесоха за погребението му нашите хора. Сложихме му златния часовник и златния пръстен на ръката турихме. Курдисахме и златните синджири – да не му е голо на врата. А-а-а, чакай, отдолу и мокет турихме. Да се стъпва на меко. Като къща му направихме. И парите турихме до главата му – една пачка, и валута имаше в евро, към 1500 беше, `щото броихме, преди да сложим парите вътре в гроба. Със сичкото, дето го има, си го заровихме, даже му сложихме в гробницата и джиесема, до главата му. Беше много скъп и много лъскав, да знаеш! Голяма работа! Дъщеря му, дето е женена у Варна, му го купи. Едно обаче ме е яд: Замотахме се и забравихме да му турим до телевизора в гробницата и музиката му. Има голяма уредба за музики. Лъскава. Апарати, магнетофони, колони /има предвид тонколони б.а./… Язък, остана отвънка! Той `щото беше голям ларж. Обичаше да си пийва, да се весели много.
Но, виж , с музика, с голям оркестър го изпратихме брата. От къщи до гробищата и додето го погребем, пяха. С любимата му песен „Мато Мато” – наша ромска песен, си го погребахме.
И като открих дупките в гробницата, ти казвам, направо се разтреперих. Тичам при кмета Петьо Стойчев. Разправям му какво видях. Той се обадил на полицаите в Чирпан. После те дошли. Ходили по гроба. Ама бързо ги хванаха. Цигани от нашето село са – турски цигани, не са от нашите и не им знам имената. Само по физиономия знам единия. Той води за жена дъщерята на вуйчо ми. Беше на погребението на брата. Мазнел се на полицаите, уж да им помага, че чак ги завел до гробищата да им показва къде е заровен братът. Като разбрах това и като видях кой е, чатнах, че той беше на погребението и знай какво турихме в гробницата. Хич до тоз момент не сме се съмнявали в него, ти казвам! Ама като разбрах – мина ми през акъла, че може той да го е разкопал. И… тъй излезе. Ако знам тогава, га открих дупката, че тоя е прекопал брата, честно ти казвам:
фащам го и както е отворена дупката – фъргам го вътре!
Затварям дупката само за един час. Да му са пукне сърцето вътре! После го вадя… Ти-и-и-и… да отидеш да са подиграваш с брат ми, и аз да ти простя – кък га мислиш та`а работа? Няма да става! Няма прошка! Другият бил пандизчия, наскоро го пуснали и оня го подкокоросал да прекопаят брата и да го оберат. Имало е още един циганин с тях. Но хич не ги знам и в пътя си не ща да ги срещам, дето са подиграха с брата!” – нарежда Гергана и става да ни води до гробищата да видим на място кое – какво, макар че след като полицаите огледали, веднага от кардарашкото семейство взели мерки и на нова сметка запечатали с бетон разкопаната гробница.
По пътя към гробищата се опитваме да разберем от Гергана защо в днешно време, когато хлябът не достига и ромите мизерстват поголовно, кардарашите продължават да погребват хората си като фараони, като тракийски вождове, на пук на немотията; правят гробници, хвърлят средства, заравят пачки с пари, с валута, злато; слагат до мъртвия телевизори, дрехи, скъпи вещи…? А видимо много от кардарашите не изглеждат по-богати от другите роми. „О-о-о, едно време пари имаше много! – ръкомаха Гергана. – Тати работеше на асфалта. Носеше много пара. А тия, дето прекопаха брата, си признали, ама първо ги `фанали по златния му пръстен. Като го краднали, ония отишли в Стара Загора и го заложили. Тъй ги открили бързо-бързо. Ама парите, дето са краднали от брата и еврото, разправяли, че ги няма у тях, `щото ги били `фърлили по пътя извън село. Парите били мухлясали!?! Лъжат! Похарчили са ги!
Че ти разпраям –
тати като носеше много пари едно време – баба ги слагаше в буркани
Заравяше бурканите в земята. Гледала съм. И като ги отворим – нищо им няма на парите – чисти – хем знам ли колко години са били у бурканите, у земята заровени! А тука само 4 години, откак братът е умрял. Лъжат за парите тия цигани!
А-а-а, питаш що заравяме тъй наште кардараши ли? Ами щото такваз ни е традицията! Тъй е прието и ние спазваме традициите. Закон. Няма мърдане!” – лаконична е за финал Гергана, чиято първа работа като стъпи на гроба на брат си бе да му запали една цигара и да му я остави в пепелника – той да си я “изпуши” на оня свят. А втората цигара е за нея.
Керка ХУБЕНОВА
