Александър Стефанов Шаламанов – Шами, български футболист (десен бек), скиор, волейболист и футболен треньор. В това отношение абсолютен уникат за българския спорт. От 1960-а до 1974-та е изиграл 3 мача за ЦСКА и 262 за „Славия”. Спортсмен №1 на страната през 1967-а и 1973-та, футболист на България за 1963-та и 1966-а. За националния отбор има 42 мача. В европейските клубни турнири има 26 мача – полуфиналист е за КНК през 1967-а. Участник във финалите на две световни първенства (Англия – 1966 и Мексико – 1970). Избран в идеалния отбор на Световното в Англия на поста десен защитник.
През 1974 г. е посочен в идеалната селекция на България за 30-летието (1944-1974). Като скиор участва на Зимната олимпиада в Скуо Валей, САЩ, през 1960 г. Тази година през септември ще чукне 55 плюс 17 години.
– Шами, излиза, че близо 30 години преди Стоичков си попаднал в отбора на света (Ицо получи това признание на Световното в САЩ през 1994-та – бел. ред.). С какво заслужи тази чест?
– Ами, не ме питай мене. Тези класации ги правите вие, журналистите. Аз дори не ги отбелязвам и не ги помня. Разбираш ли?
– За теб се носят легенди как си съчетавал ските с футбола и волейбола. Наистина, как успяваше да го правиш?
– Първо, това с волейбола беше съвсем за кратко. А иначе всичко беше много просто – зимата карахме ски, а лятото играехме футбол.
– Шами, помниш ли първите крачки във футбола?
– Е, това го помня! Бях 16-годишен, като ме взеха при мъжете. И като по-едричък ме сложиха централен нападател, после ме пробваха за дясно крило, но на един от приятелските мачове десният бек не дойде и аз заех неговото място. Всичко това ставаше в тима на „Динамо”, така се казваше „Левски” в края на 50-те години.
– Значи сложиха те десен бек и там си остана завинаги?
– Да! Минах като войник за малко през ЦСКА и се приземих в „Славия” доживот.
– А какво стана със ските?
– Отначало ми потръгна здраво. Станах два пъти републикански на гигантски слалом и дори взех участие на Олимпиадата в Скуо Валей през 1960-а. Но след тежка контузия със ските през 1965-а реших да се посветя единствено на футбола. По онова време съботите и неделите бяха празници – на мачовете между софийските тимове се събираха не по-малко от 30-35 хиляди зрители. Националният тим също набираше сили, спечелено бе място на финалите в Англия. В първия ни тим играеха много силни футболисти. В тези години България се справи със съперници като Португалия с Еузебио, Италия с Ривера и Мацола и Полша с Любански, а аз успях да играя много силно срещу забележителни леви крила, като Антонио Симоеш и Пиерино Прати.
– Но защо толкова слаби бяха резултатите на самите световни финали?
– Според мен поради тотално сгрешена подготовка! Особено в Мексико през 1970-а тя предизвика истински провал. Загубихме един почти спечелен мач срещу Перу с 2:3 и не преминахме групата си. И тогава началниците от ръководството на БКП се заеха да въведат ред във футбола. „Работническо дело“ излезе с уводна статия „Да изкореним недъзите на българския футбол“ (като че ли класирането на финалите на три поредни Световни първенства – 1962, 66-а и 70-а бяха сериозни „недъзи“ – бел. ред.).
– Това ли беше началото на края на твоето футболно поколение?
– Ами, така се очертава! Моето поколение бе притиснато да се „пенсионира“, а някои бяха само на 30-31 години. Достойни играчи като Митата Якимов, Петър Жеков, Чико Дерменджиев, Тумбето Попов, Монката Симеонов бяха извадени постепенно от националния отбор. Те играха още известно време в клубните си отбори, откъдето бяха пратени в „запаса“. Не ни разрешиха да играем в чужбина, а имаше още доста хляб у нас…
– Шами, аз и сега като те гледам, на 71 години си готов да облечеш белия екип. Фигурата си ти е същата…
– За съжаление, нищо, което е било, няма да се върне. Аз съм от т. нар. поколение романтици във футбола. Затова запалянковците ни величаеха като футболни рицари.
– Ти си защитник, а два пъти си отличаван като спортсмен на годината. Как става тази работа?
– Явно такова ми е било възпитанието. Знае се добре – като ритнеш някого, боли, нали? Затова никой не иска да получава ритници на терена. Все пак и колегата като теб си вади хляба.
– Как оценяваш представянето на мъжкия тим на „Славия”? Сигурно те боли, че за 100-годишнината на клуба няма нито едно отличие?
– Много съм разочарован от ставащото в мъжкия тим на „Славия”. Футболистите играят без душа. Не гледат ли футбол по телевизията, не виждат ли как се раздават играчите по терена? Това е, защото всичко им се поднася на тепсия, задоволени и презадоволени са. Не са им виновни треньорите. Жалко, че за 100-годишния юбилей останахме без отличие, че сме далеч и от медалите в първенството.
Шами, в заключение ти пожелавам децата, които тренираш на стадион „Славия” в момента, да вземат поне късче от твоя пример.
Красимир ПЕТКОВ
