18 юли 2012 година.
Беше приятен ден с обещание за още по-приятна вечер. Пътувахме със съпругата и Junior към Пловдив за детски рожден ден. Настанен в детската си седалка зад нас, той нетърпеливо очакваше вълнуващите забавления и игри на детското парти, а ние – срещата с приятели. Под звуците на любими мелодии и оживеното движение по магистралата, детето бърбори непрекъснато за очакваната забава. На отклонението за Пазарджик GSM-а звънна. Беше директорът на „Пирогов” – по онова време проф. Раденовски. А аз бях завеждащ IV-та хирургия на „Пирогов”. Каза ми за атентата на летище Сарафово и ме попита мога ли да стигна за 28 минути до летище София.
Успях. Обърнах посоката при първата попътна „детелина” и скоростомера вече показваше около 180км/ч. Синът ми не разбра какво точно се случва, но усети промяната в атмосферата и се умълча. Съпругата ми каза само „Карай внимателно”. Премислях напрегнато малкото информация която научих. Осъзнах, че в колата е тихо и усетих напрежението, което я изпълва. Нашият малък мобилен рай вече го нямаше. Той бе изместен от света на омразата и терора, свят, в който човешкия живот няма никаква стойност и значение. Шофирах като автомат, плътно в крайна лява лента, с включени аварийни, на колите които приближавах присвятквах. Някои не ми даваха път, сигурно ме мислеха за безразсъден. На влизане в София ме посрещна патрулна кола на полицията. С включена сирена полицаите ми осигуриха трасе към летището. Заковах спирачки на входа на правителствения VIP и и докато слизах от колата казах на жена ми „Прибирайте се в къщи”.
На летището имаше коли на Бърза помощ, „Пирогов” и ВМА. Очакваше ни военен самолет с включени двигатели. Самолетът имаше т.нар. „чаша” – възможност за транспортиране на ранени на носилки. Видях колеги от „Пирогов” и Военна болница. Обменихме информация за пострадалите. Никой не коментираше защо и кой го е направил. Общото мнение бе, че е било въпрос на време и при нас да се случи. В самолета бяха израелския посланник (съответно с охраната си), директорът на ВМА Тонев, министърката на здравеопазването. По време на полета се разпределяха задачите. Още преди кацането всеки от нас бе наясно какво точно ще поеме. Не бяхме сигурни дали колегите в Бургас ще успеят да поемат пострадалите до пристигането на специализираните екипи.
Самолетът кацна на Сарафово. Летището бе затворено и препълнено с хора. На едно летище винаги е шумно, хората се посрещат, изпращат, търсят си багажа, разговарят на леко по-висок тон (поради шума) и се получава един общ фонов шум, по-скоро ритмичен и с постоянно ниво. Този постоянен бръм не притеснява, а носи онова смесено, приповдигнато усещане за динамика и ритъм. На Сарафово общият звуков фон бе някак минорен, тягостен, напражението бе концентрирано. Объркването на хората се набиваше в очи, те го излъчваха с жестовете си, с позите на телата. Паниката бе отминала, адреналинът бе намалял и изтощението вече завладяваше.
Пътем видяхме останките от автобуса. Те бяха изолирани и хората в огражденията събираха някакви неща. Вече течаха действията на разследващите органи.
Извозването на пострадалите бе приключило. Линейките на място ни чакаха, за да ни превозят до болницата. Под познатия вой на сирените пристигнахме в Бургаската болница. На всички пострадали бе направен пълен повторен преглед. За щастие имаше само незначителни доработки. Колегите се бяха справили на ниво. Привечер след приключване на операцията на най-пострадалия, трите най-тежки случаи бяха транспортирани по въздух към София. Те бяха интубирани с изкуствена белодробна вентилация, което много усложнява процеса на транспортиране. Всичко премина успешно и двама от тях бяха настанени в Пирогов, а един във Военна болница.
Този случай бе казуистика за спешната медицина в България. Менажирането на процеса бе разумно и при пристигането си в София бях уморен, но доволен от добре свършената работа. Всички случаи бяха овладяни, но … .
Измина цяла година и за себе си все още нямам отговор на чисто човешкия въпрос „Защо?”.
Д-р Антоний Филипов
