На 15 август, всяка година населението на ивайловградското село Свирачи се увеличава почти двойно, ако не и тройно. Тълпите от богомолци се стичат в черквата “Св. Димитър”, из шареното множество, може да се чуе реч от всички кътчена на страната и чужбина. Сред множеството, можеш да забележиш фолкикони, политици старателно прикривани от бодигардове с тъмни очила и разнокалибрени телевизионни и всяккакви други звезди.
Всички миряни се стичат, за да се докоснат до чудотворната икона на Божията майка. По време на светлият празник „Успение Богородично“, в изображението се отключват божествените сили. Тогава смирената Божия майка, “налага” и праведници, и грешници. Първите, за да ги изцери и сбъдне мечтите им. Вторите – да върне в правия път.
Подобен феномен няма аналог Нито на Балканите, нито в Европа, а и никъде на друго място по света, поне не се е чуло за нещо подобно. Ритуалът е над 150 годишен.
Миряните споделят, че Богородица помага на всички. Припомняме си притчата за сина, изтръгнал сърцето на майка си. Извергът го хвърлил някъде из грешните си пътеки. След месец изтрезнял, търси пътя към дома си. Случайно настъпил майчиното сърце. То отдавна би трябвало да е мъртво, но проговорило с човешки глас: “Сине, спъна ли се? Не те ли заболя?!” – Такава е и обичта на Божията майка!“ – разказва разпалена мирянка в пенсионна възраст.
Жената знае точния ден и час, в който ще се пресели в по-добрия свят. Самата икона й и прошепнал и още я предупредила да не се страхува от смъртта, а да я приеме като нов път към райската градина.
Настанявам се пред иконата и заппочвам да я изследвам с поглед. Светинята изглежда доста тежка. Според историците, тя датира от 1856 година, когато е издигната и черквата. Местното население на село Свирачи я наследило от гърците. От гърците възприемат и обичая да свалят иконата от иконостаса на Успение Богородично.
Чудодейната икона е с размери 70 на 110 см. Образът на Богородица е нарисуван върху дебело два пръста дърво. Местният свещеник отец Димо я сваля от иконостаса с помощта на клисаря. Той твърди, че преди години, когато не се изпълнил този ритуал „държане в ръцете на иконата на света Богородица“, както го наричат свираченци, иконата сама слязла от иконостаса. На сутринта богомолците я намерили на пода вместо на обичайното си централно място на иконостаса, вляво от входа към олтара. Други разказват, че в годината, когато на празника не свалили иконата от стената, на другия ден от очите й потекла сълза.
Лека полека множеството притихва и в храма пристъпва майка с дете в ръце. Детенцето е болно с притворени очи и тежко дишане. Миряните се отдръпват да и направят място. Майката поверява детето на клисаря. Той и нарежда да седне на трикракото столче и да обгърне биещата икона. Жената смирено изпълнява заръките. Спазва ритуала, както й е обяснен. В храма настава тишина. Дочува се единствено звукът на догарящите свещици. Личи си, че Жената трудно удържа масивното дърво. В миг тежката икона олеква в ръцете й като перце. Започва да я удря по челото, по слабите рамене, по гърдите. Жената се стъписва и ужас е изписан по лицето й. Хората се надигат на пръсти, за да видят по-добре чудодейния акт. Той продължава около 30 – 40 секунди. След което Иконата се укротява. Което е знак, че си е свършила работата.
Женицата е побеляла като платно. Протяга ръце, за да поеме в скута си невръстното детенцето.Малкият човек се е коротнал и заспал като ангелче, по лицето му вече ги няма видимо се е кротнало. От неговата болест му няма и следа.
На столчето се настанява следващият богомолец. Баба Неделя от Свирачи разправя, че иконата не може да й посегне. Невярваща, тя заявява, че иконата няма да и посегне, но тайнствена сила я заставя да поеме в ръце свещения лик. След секунди забелва очи. Тялото й се затриса и разбира колко е грешна.
Желаещите да бъдат налагани от иконата са много. Записват се предварително.
Според многобройните свидетелства, “Богородица “тупа” само праведните и хората, които могат да се очистят от греховете си. Най-лошите не се удостояват с допира й. Пресветата Дева удря само тези, чиято кръв е чиста. Ликът й притежава чудодейна, необяснима енергия. Именно тя движи ръцете на богомолците въпреки волята им”, твърдят местните.
Посетителите са свидетели на стотици случаи как Божията майка изпълнява желания. “Достатъчно е три пъти да допреш носната си кърпичка до ръката на Богородица. Сетне я слагаш под възглавката и заспиваш с мисълта за пожеланото. И чудото става!”, отсича баба Мария.
Преди години свираченският поп не изпълнил ритуала “държане в ръцете иконата на Света Богородица”. Реликвата обаче сама слиза от иконостаса. Изумените миряни я открили рано сутринта на пода вместо на иконостаса. Дни след храмовия празник градушка помляла градините на хората.
Имало и опит за кражба на Светинята, еко какво се е случило:
Имаше навремето един хайдук, Иван Ламята му казваха, щото каквото си харесаше, го поглъщаше като змей-горянин. Баща му – важна клечка. Той коли и беси от язовир “Ивайловград” до язовир “Кърджали”. Цялата им рода като разгонени кучки, връща лентата назад единият от свидетелите. Един ден Ламята и аверите му строшиха катинара на църквата. С пияните си глави решили да отмъкнат единствено иконата на Пресветата Дева. Дали да ги удря по гламавите тикви у дома им, или да я продадат на гърците, така и не се разбра. Отнесоха тайната си в гроба. Модерната за времето си “Лада 2105” се забила в дъното на язовира. Удавиха се момчурлята. Господ ги наказа за греха им. На мястото на трагедията изплува единствено Девата с младенеца. Оттогава никой не е посмял да я открадне. Защото знае какво го очаква.
Историята и местоположение
Историята на 150-годишната реликва е забулена в мистерия. Село Свирачи е разположено в Югоизточните Родопи на 235 м надморска височина, на 6 км южно от Ивайловград и на около 3 км западно от българо-гръцката граница, до която водят само пътища без настилка. На север, по пътя за Ивайловград минава река Армира.
Старото името на селото е засвидетелствано във формите Зорназан, Зорнозан и Зорлузан. Според легендата Зорназан или Зорнозан идва от трудното обработване на земята, а Зорлузан от това, че в селото имало много свирачи на зурни. До Балканската война селото е населено изключително с турци и гърци.
След войната, през 1914 година, гръцкото и турско население напускат селото и на тяхно място се заселват българи бежанци от Мала Азия. Именно гърците „завещават“ обичаят със свалянето на иконата.
