Актьорът Вели Чаушев е роден на 11 септември 1934 г. в Златоград. Завършва педагогическо училище и една година учителства. При случайна среща Апостол Карамитев му предлага да кандидатства във ВИТИЗ и без нито един урок родопчанинът се озовава от раз между бъдещите звезди в арт гилдията. След разпределението в Хасковския театър скача направо в Сатиричния театър, където има ярко присъствие – Младия от пиесата на Валери Петров „Когато розите танцуват”, Петров от „Островът” на Борис Априлов, Фенерджията от „Мистерия Буф” на Маяковски, Ковчегофобът от „Седмо, кради по-малко” на Дарио Фо и др.В последно време е в стихията си със спектакъла по стихове на Валери Петров „Разтворен прозорец“.
Публикувал е една книга за възрастни и четири за деца.
– Как учителят Вели стъпи на голямата сцена?
– Когато към се родил, на света му било все едно. Рекъл си: голяма работа, че в Златоград се пръкнало едно момче, което нарекли Вели. Момчето станало учител, но видяло, че нещо друго му се прави. Срещнал го големият артист Апостол Карамитев и го посъветвал да стане… И така станало. Завършило момчето тогавашното театрално училище, а по-късно разбрало, че е завършило академия. От 1961 г. го поканили за актьор в Сатиричния театър. Тук той изиграл една от най-хубавите си роли – Младия, от пиесата на Валери Петров „Когато розите танцуват“. Тя му направила място сред артистите.
– Какво е театърът?
– Величаво нещо. Като сфинкс, само че диша и казва: „Обичам те!”.
– Накъде ви води фантазията?
– Фантазията направи авторката на Хари Потър по-богата от английската кралица. Но на мен ми се искаше такава сума да бъде вписана на сметката на Аристофан. Това, което са получили Аристофан, Омир или Есхил, е в банката на безсмъртието. Ако го сложим на везните, то ще натежи.
Прозорецът, който ми е отворила съдбата, е точно прозорецът на фантазията. Неслучайно съм взел заглавието „Разтворен прозорец“ от последния том стихове на Валери Петров. Не мога да си представя живот, който се състои само от 8 часа работа за хляб, за керемида, за завивка.
– Вие пустосвали ли сте съдбата?
– Когато бях без работа. Години наред нямах нова роля! В изкуството хората са разделени на кръгове и компании, които трудно те допускат да просперираш. Ракията, която си купил, гледаш да изпиеш с приятели. Качваш се на една лодка да преплуваш морето. Ако единият се умори да гребе, друг застава на неговото място. А аз съм се опитвал сам да плувам. Но се оказа, че е трудно. Пък и по характер съм малко дръпнат, не владея ласкателствата.
– Това сигурно ви вреди?
– Нали съм и късоглед, не виждам кого трябва да поздравя, а хората отчитат такива неща. Така в списъците за приеми някои попадат постоянно, други не. Просто не съм протоколна личност. От никого нищо не съм искал. В студентските години с Желю Желев живеехме заедно, съвсем бедняшки на Четвърти километър. Познавах и Петър Стоянов от времето, когато беше обикновен юрист. Близък съм с Димитър Попов и сме си ходили на гости. Но не съм потропал на ничий кабинет.
– Не се ли научихте, че е хубаво човек да участва в някое скандалче? Това е от полза за популярността, всеки ще ви го каже.
– Да не ме мислят хората за света вода ненапита! Добре че жена ми е широка душа и е понасяла всичките ми грехове интелигентно, а това е по-мъдрият урок в живота. Но ми е забранила да говоря за лични неща. Тя е художник. На този ъгъл дърпам завесата, не искам да показвам спалнята на моя живот.
– Преди години в Сатирата забавлявахте публиката с кабаре.
– Навремето кабарето беше място, където капитализмът е гнил, прави се секс и се пие кока-кола. Но при един гастрол в Прага ни заведоха на кабаре и бяхме изумени от програмата. Разиграваха любовен триъгълник, мъжете се дуелираха, един спечели мадамата, а накрая тя опъна въже за пране, на което простря мъжки гащи, дамски бикини и детски ританки.
Пръв у нас започна да пише сценарии за кабаре Любчо Пеевски. Спомням си как играхме „Госпожице, да му отпуснем края“, наречено на стихотворение от Подвързачов. Там пеех „Кабаре, кабаре, светът се е превърнал в кабаре“. Но това е хубава характеристика и на днешния ни свят. Всичко се смеси, смехът е истеричен, а тъгата е много.
– Какво ви задържа толкова време с една жена, съпругата ви?
– И преди, та и досега изповядвам като норма в живота да харесвам това, което съм избрал. Да не гоня сметката. Така се стигна до любовта ми към Елена, моята жена. Нямаше къде да живеем, но любовта беше с нас. Харесваме се и досега. Елена е художничка и има свой творчески свят, но винаги е първата моя съветничка. Когато търся съдействието на жена си по творчески проблеми, се обръщам към нея с думите: „Не ми трябва милосърдна сестра, а човек, от който да чуя истината, каквато и да е тя“. И Елена влиза в ролята си на деликатен, но вещ хирург, който напипва ненужното и предлага то да бъде отстранено в името на хубавата творба. Днес звучи старомодно, но мъжът и жената трябва да се женят само по любов. Другото е работа на дявола!
– Не е ли имало стъпки встрани?
– Ще си позволя да открехна завесата, но за отдавна отминали неща. За първи път се влюбих по време на бригадирското движение на язовир „Копринка“. През лятото на 1949 г. край строежа забелязах едно нежно създание, което ме привлече с двете трапчинки на лицето. Тази любов отшумя с прибирането на бригадирските знамена. Срещнах романтичната дама след 30 г., но от любовния ми трепет не беше останала и следа. Стана ми тъжно и си казах, че интимното минало, колкото и хубаво да е било, не бива да се връща никога. Така че не тъгувайте за неосъществената си романтична любов.
– В Сатиричния театър сте по времето, когато там играят плеяда от любими на зрителите артисти. Правили ли сте си шеги?
– В Сатирата всички живеехме задружно, но понякога си правехме шеговити номера един на друг. На едно от представленията на „Свински опашчици“ от чешкия драматург Ярослав Дитъл балетът играе пред една тънка, непрозрачна завеса. Гришата Вачков все търсеше начин да ощипе балерините. Един ден аз застанах пред завесата, докато жените репетираха някакъв танц. Гришата ме хвана за ръката и леко ме пощипваше. Аз стоях и не мърдах, само развълнувано движех завесата. Като дойде краят на репетицията и видя, че съм аз, моят колега извика: „Пуу! Мошеник такъв!“.
– А вие изпадали ли сте в необичайна ситуация?
– Веднъж в Сатирата пристига възрастна жена със своето внуче. Тогава деца под 7 години не се допускаха в салона. Жената ме помоли да й помогна и да вкарам детето да гледа представлението. Питам я защо точно от мен иска тази услуга, а тя – „Защото имате участие в раждането на това дете“. Колегите ми започват да мляскат сладко с уста и да потриват ръце, надушвайки скандал. Помолих жената за обяснение. „Ах, другарю Чаушев, започва тя, спомняте ли си една новогодишна нощ. Валеше хубав сняг и вие минахте с колата си покрай Японския хотел. Ние с дъщеря ми ви спряхме, защото тя получи родилни контракции. После ни закарахте до Майчин дом, където наредихте на лекарите веднага да се захванат с родилката“. След като изрича всичко това, жената се навежда към момченцето и му прошепва: „Кажи сега на чичо Вели – благодаря!“. Нелепата ситуация завърши с бурен смях, а детето, разбира се, влезе да гледа представлението.
– Известен сте като един от най-добрите изпълнители на стиховете на Валери Петров и на неговата поема „В меката есен”. Каква е вашата „мека есен“?
– Един ден се изненадах, когато видях цялата си глава побеляла. Първо помислих, че е пудра от снощното представление. Поразрових с пръсти да я почистя и разбрах, че това е оня сняг, който никога не ще се стопи. Как така, рекох си на глас. Досега не съм забелязал. Много ненадейно е станала тази работа. Но все още се усмихвам. Е, не съвсем по момчешки. На какво отгоре, чудят ми се хората. Те и не подозират, че и аз самият продължавам да се чудя на какво отгоре.
– От висотата на опита, който сте натрупали с годините, имате ли своето послание?
– Хората и без да имат моя опит, усещат, че животът е единствен, но затрупани от грижи за насъщния, някои не усещат неговата неповторимост. Мъчно ми е за тях. Ненаситните и алчните и те забравят, че животът е единствен и го пропиляват в трупане на… нещо си. И за тях ми е мъчно. Срещна ме един стар приятел. Огледа ме и каза: „О, Вели, едва те познах!”. Това все пак ме зарадва, защото ако ме нямаше, нямаше кого да познае. Хора, докато сме тук, нека да се познаваме!
Станислава ГАВРИЛОВА
