Ути Бъчваров е един от най-забавните участници в „Денсинг старс”. Колоритният майстор готвач, завършил Театрална критика и Кинорежисура в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, прие поредното предизвикателство в живота си. И така го прие, че в разгара на тренировките преди броени дни, на самия старт на предаването, счупи лошо ръката си. Въпреки забраните и предупрежденията на лекарите обаче, „лудата глава” Ути излезе на дансинга, изтанцува ритмична самба със своята партньорка Елена Добрикова и дори успя да получи първата 10-ка от журито. Какво обаче се крие зад широката усмивка и болката от счупването, единствено пред „ШОУ” в най-откровената си изповед, подправена и със сладко, и със солено, споделя Ути Бъчваров. Намираме го между две тренировки, а от съседните зали се чуват музиката и тренировките на колегите и конкурентите му в шоуто:
– Ути, как дойде предложението да танцувате в „Денсинг старс” – едно наистина смело предизвикателство, което е много далеч от вашето поприще?
– Предложението ме завари в един крайно динамичен за мен период от годината, защото точно в този момент бяхме решили с БНТ да променим предаването си – да направим нещо ново, нещо свежо, някакъв нов акцент. Обмисляхме да правим нов вариант на предаването, ежедневен, динамичен. Което е и една моя мечта – токшоу с лайфстайл елемент, свързан с храната – „Животът е по-вкусен с Ути Бъчваров”. И тези планове тъкмо щяха да стартират, когато продуцентите на „Денсинг старс” се обадиха, предложиха ми и аз реших, че явно тази година ще е годината на предизвикателствата за мен. И така приех. Да ви кажа честно, не го мислих много, съгласих се бързо. Обади ми се и моят приятел Део, който ми каза, че това, с което се залавям, е много трудно, обаче пък несравнимо като изживяване. И сега… ме намираш между тренировки. Нямам и минута, в която да съм свободен – първо подготвям едното предаване, после другото. Изобщо е нещо страшно, но изживяването и емоцията в едно такова шоу като „Денсинг старс” си струва! Заслужава си!
– Още в самото начало на участието ви в „Денсинг старс” обаче се контузихте доста лошо – счупихте ръка. Колко продължи шока за вас след тази ситуация?
– О, аз наистина го приех доста емоционално това счупване. Защото наистина, както ти казах, животът ми в момента е супердинамичен, а една такава контузия е изключително неприятна, създава реални трудности във всяко едно отношение. Особено пък в „Денсинг старс”! Моята партньорка там – Елена Добрикова, е изключителен професионалист и прави наистина невъзможното, за да ми е комфортно. И нещо друго – тя се чувстваше дори виновна за това мое счупване на ръката, което аз не й позволих. Това е далеч дори от мисълта ми, но на нея й беше много трудно да изхвърли чувството за вина от себе си.
– Защо Елена се чувства виновна? По време на тренировка, при това толкова интензивна, буквално всичко може да се случи…
– Оцеляването ни в „Денсинг старс” е общо дело, ние сме един екип и няма как да се чувства Елена виновна.
Няма да позволя това!
То не е и така! А инцидентът се случи по време на тренировка в залата. Аз просто си подадох ръката напред, защото видях, че Елена иначе щеше да се контузи много жестоко. Наистина много жестоко!… И вероятно заради това тя казва, че изпитва някаква вина. Но наистина така се е случило, продължаваме напред и ще се справим.
– Казвате „…да се контузи наистина жестоко” – някаква поддръжка ли се опитвахте да направите?
– Да, точно така, поддръжка, доста сложна. И след един скок, ако не си бях протегнал ръката, Елена буквално щеше да си падне на главата, на врата…
– Ужас! Това е страшно…
– Да, страшно щеше да стане! И по-лошото – тя нямаше как да реагира във въздуха – позицията й просто беше такава, че щеше да се окаже от един метър буквално на главата си. Не ми се мисли какво щеше да стане!… Аз протегнах ръката, смекчих самото падане, Елена пак падна, но отнех от силата, на цената на счупване, разбира се. Но и това го има – малшанс!… Сега се опитвам да не говоря изобщо за моята ръка, пред вас го правя за последен път. Трябва да се концентрираме в танците.
– Добре, но как ще се случват оттук нататък тези танци?! Разбрах, че сте имали и забрана от лекари да не натоварвате ръката си, а при латино танците това е едно от основните „оръжия” на дансинга?!
– Така е, факт. Миналата седмица, когато вече ние бяхме направили танца си на 99 %, се случи този инцидент. С други думи, с Елена вече бяхме почти готови. Нямаше как да се откажем. А и аз взех решение за себе си да играя, да участвам, да изляза и да танцувам
въпреки забраната на лекарите. Отговорността е само моя
Ще видим как ще ми се отрази и дали ще издържа на темпото. Засега нещата вървят нелеко, но все пак вървят. Предстои ни да подготвяме сега танго, което е един изключително труден и динамичен танц. Има толкова детайли, стъпки, погледи, движения – не знам!…
– Но вие сте си „луда глава”, нали така? Това са си ваши думи! И сега, като гледам с каква лекота взимате решения, които са в разрез с лекарските съвети, наистина разбирам, че трябва да сте малко луд…
– (смее се) Вярно е, мои са. Казвал съм, че съм много луда глава. И вашето предположение си е самата истина. Лудостта наистина е част от моя характер, от всичко останало в мен, още от детските ми години. Винаги се втурвах в детските игри с огромен ентусиазъм – нещо, което ми личи и до ден-днешен. Много ми е типично това, част от характера ми е. Да, докторът не ми даде, но пък аз имам шина сега… ще видим… до вторник има няколко дни още.
– Коя е най-голямата ви лудост до момента?
– (смее се) Моята най-голяма лудост ли… ха-ха… определено е храната! Аз съм буквално пристрастен към нея. Това е и точната диагноза на моето заболяване: споделянето на храна! Защото дори и в тежки моменти, и във весели такива винаги намирам начин да споделя с хора, с приятели, да направя нещо, свързано с храна.
– Дали подобна лудост е концентрирана само в храната?! Аз се съмнявам… Когато човек е луд, нерядко и пати от вътрешната си динамика, ентусиазъм…
– Ако човек винаги в своите лудости търси подобен завършек, краят ще е предизвестен. Затова има и изказвания от типа: „Той не е луда глава, той се прави на такава”. Може би чувството ми за хумор и любовта ми към всяка една сутрин, в която се събуждам, ми дават възможност всичките ми лудории, дори и да са завършвали с някаква неприятност, да носят удовлетворение в мен. Да ги гледам откъм позитивната им страна. Не да влизам в пика на трагедията. А може би това е начинът ми на оцеляване до ден-днешен.
– Отстрани изглеждате един такъв голям, смел, луд, както се описвате, може би привидно безстрашен, особено като се има предвид и страстта ви към лова. Но все пак – от какво ви е страх?
– (смее се) Много хубави въпроси задавате, провокирате ми съзнанието постоянно! Имам си, разбира се, своите страхове. И, между другото, „Денсинг старс” е един от страховете, който се опитвам да преодолея, скачайки в дълбоката вода. Винаги съм бил страхотен импровизатор, но никога не съм можел например да уча текстове, нито хореография, стъпки. Трудно се поддавам на такъв вид „дресиране”. Идвайки в „Денсинг старс” обаче, се оказа, че точно това се иска от мен! Елена, като моя учителка и партньорка, дирижира парада и аз не мога просто да й се противопоставям. И ето – една луда глава, един волен ездач, човек, който дори не може да повтори два пъти едно и също ястие, е изправен пред ръба на собственото си оцеляване с ученето на тези хореографии – говоря съвсем сериозно. Няма нито едно движение, което да не стои несинхронизирано, което за мен е много трудно постижимо.
– А в житейски план какви са страховете?
– Истината е, че аз имам една фобия. Като дете се бях заклещил в една пещера и понеже другите деца минаха през една тясна пролука, а аз бях по-едричък, се заклещих. Дойдоха след това, извадиха ме от там,
освободиха се с помощта на… шише веро
Така успях да изляза. И имам лека фобия от тесни пещери… И затова не ходя в такива (смее се).
– Смешно, смешно, но и страшничко – всичко става в такива моменти с психиката на човек!…
– Да, така си е. И си спомням, че преди време бях на едно гмуркане в Червено море. В една подводна пещера ми свърши кислородът, добре, че до мен имаше приятели, които успяха да ме изкарат по най-безопасния начин на повърхността. Но беше наистина рискова ситуация. В много критичен момент се случи това.
– Тогава е имало реална заплаха и за живота ви?!
– После, когато го асимилирах, определено да, имаше такава.
– Преди години бяхте нападнат от цигани, докато сте наглеждали собствената си къща на село. Това също е не по-малко страшно, като заговорихме за страшни неща…
– За съжаление това, което наблюдавам в родната ни действителност, е тази абсолютна безпардонност от страна на определена част от населението. С държанието си, с поведението си, с безпардонността си, тези хора влизат постоянно във всякакви списъци, които се търгуват между политическите партии. Унижават всички онези прекрасни, бедни, прослужили своя трудов стаж хора, които едва свързват двата края, защото тези хора, които познаваме като пенсионерите на България, те не крадат ток, не обират своите съседи, не им крадат агнетата, не ги изнасилват за 20 лева!… И това е нещото, което наистина много ме обижда в България! Разбира се, политиците, както ние виждаме, навсякъде по света, са хора, чиито ценности няма какво да коментираме… Но това, че българският гражданин е доведен до тази патова ситуация, в която не знае какво ще се случи на следващата сутрин, защото, живеейки в родната си къща, някъде по селата, е сам, без помощ… ето това е тъжна ситуация. И ме кара понякога да се натъжавам от безропотността на някои хора.
– Сам ли бяхте вие тогава? Имаше ли кой да ви помогне?
– Имаше кой да ми помогне. Но аз ще се оправя по някакъв начин. А всички пенсионери и пенсионерки, които са сами из далечните села, на които им режат жиците през вечер и ги обират… – това е по-страшното! По-младите някак ще се оправим, но защо трябва да е така?! Строги наказания трябва! Всички, които крадат ток, трябва да бъдат глобени – и да нямат ток!
– Темата за възрастните хора в България си личи, че ви е присърце. Може би и вашите родители са сред тези потърпевши на тъжната ни действителност?!
– Ами… всички са така, всички. Аз много обичам тези хора наистина. Видял съм много любов и много болка в тях. И затова мисля така. Знаете ли, младите горе-долу ще се оправят, но тези хора, които са работили по 30, по 40, по 50 години, виждам, че… те просто няма къде да отидат, няма как да емигрират. Стана много тъжно… Да поговорим за хубавите неща!
– Откъде идва страстта ви към лова?
– Моите корени, всичките, са театрални. А театърът, спектакълът, е другата ми голяма страст. И, както виждате, аз и до ден-днешен се занимавам с изнасянето на кулинарни спектакли. А страстта ми към лова е налице, защото те двете за мен са нещо, което стои едно до друго. Те са едно много единно мое усещане. Живея, за да отида на местата, които гледаме по екраните на „Дискавъри ченъл” и затова моят девиз е: „Да отида там!”.
– Нещо нетрадиционно сега – ако трябва да приемете предизвикателство по отношение на маниери и характери, да сготвите… журито на „Денсинг старс”, да ги подправите с нещо, какво бихте използвал като продукти за всеки един от тях?
– (смее се) Такааа… първо ще започна с човека от това жури, когото познавам най-добре – това е моят състудент Христо Мутафчиев, с него сме учили заедно в НАТФИЗ. Христо е от онези хора, расли в Балкана, в онази атмосфера, в която добрата камина, добрата мръвка, изпечена на жар и хубавото червено вино са най-верният принцип за общуване. Галена Великова пък е човек, който обожава, като гледам, изтънчеността, обича много и рибата, защото е професионален танцьор, така че на нея бих сготвил категорично риба. Илиана Раева с удоволствие бих я почерпил с дивеч, защото се познавам добре с нейния съпруг Наско Сираков, с когото сме много добри приятели, и тя винаги завижда на това, че когато ходя на лов с него, все му готвя. Така че бих я почерпил с дивеч. А пък Алфредо Торес бих накарал да сготви едно вкусно, лесно и традиционно кубинско ястие, което се казва ориз с фасул. Ястието, което ядат всеки ден в Куба. То е най-вкусният ми спомен от гостуването ми там.
– С такава сладост говорите за храната, че и най-злоядият човек ще промени същността си! А как ви понасят изказванията за конкуренцията? Давам веднага пример с Иван Звездев.
– Шоуто наистина тепърва предстои в „Денсинг старс” (усмихва се). Колкото до останалото, преди време бях казал, че с Иван Звездев дори не се познаваме, но разликата между нас според мен е, че той има педантичен, а аз – артистичен подход към храната. Не ме дразнят такива изказвания за конкуренцията. Това е една много динамична територия за всички телевизии и е съвсем нормално всеки един от колегите да пробва себе си… само бих посъветвал онези, които пробват себе си, да не имитират други. Това е единственият ми съвет към тях! Защото ще е
само техен проблем, не е мой
аз съм завършил театрална критика.
– Вие имитирате ли някого?
– Не! Аз започнах да създавам своя собствен образ още в детските си години, а когато се появих на екран, продължих да бъда себе си. На мен не ми се налага да играя някаква роля. А и когато започнах „Вкусно”, всички онези идоли по световните канали ги нямаше. Така че аз съм, може да се каже, едно самородно българско откритие.
– Ще спечелите ли „Денсинг старс”?
– По-важно е да спечеля битката със себе си, да не се откажа, да не оставя някой танц недовършен. Това е моята битка и съм много щастлив, че до момента успявам.
– Лека провокация с усмивка към вас – предположете с колко килограма ще се лишите, колко ще намалите от обиколката си след участието в „Денсинг старс”?
– Охоо! (смее се) Ами според мен, ако зрителите бъдат благосклонни и ни оставят с Елена, едно 20-25 килограма при всички положения ще отлетят. Но ви гарантирам, че животът ще продължи да бъде вкусен с Ути Бъчваров! Стискайте палци!
Едно интервю на Анелия ПОПОВА
