Едва сега разбирам, че детството ми е белязано от баба ми по бащина линия, или маминка, както я наричахме. Та, маминка и дядо бяха хора от дребната средна класа, онази прослойка в еснафския живот на малкия град, населен предимно от балканджии, която разбираше от живота. Маминка беше загубила роднини в Балканската война, беше преживяла двете Световни и все говореше за малкото царче Симеончо.
Само като си помисля за нея и ми замирисва на колосани пердета, плетени на една кукичка. Тогава, през 60-те, стоях омагьосана, докато ги гладеше – нямаше готова кола и мамето сама си я правеше. Разбъркваше брашно с малко студена вода, после заливаше сместа с гореща и потапяше пердетата в нея. А те, като увиснат огладени на корниза – да седиш и да ги гледаш с часове. И броях това, което бях чувала от нея: синджир, пълнеж, пъпчица, бод филе… Дете бях, фантазията ми нямаше граница – виждах розите, листенцата, мрежичките и мечтаех. Най-красиво беше да гледам слънцето, когато сутрин се промъкваше през ситните дупчици: приглушена светлина, която придаваше на стаята уют.
Гардеробът на маминка беше от онези тъмнокафявите двукрилни. Все влизах скришом в стаята й и го отварях, захласвайки се по роклите, които бяха накачени там. Баба казваше, че една жена, ако е навършила 30, а няма поне една копринена рокля в гардероба си, не е случила на мъж. Нейната логика днес си я тълкувам така: ако една жена, когато си погледне в гардероба и не види красиви дрехи, смятай, че не е успяла.
Много години по-късно щеше да се появи „носете си новите дрехи, мом(и)чета!“, но философията на градската ми баба беше желязна: всяка жена трябва да си ушие четири нови рокли през годината, по една за всеки сезон. И го правеше. Като хукнеше при шивачката, дето й беше дружка от младини, говореха си с часове, комбинираха платове и измисляха модели. Без да гледат модни списания или интернетни страници. По онова време парите бяха кът, използваше се всяко сантиметърче плат, а за да стане тоалетът по-изискан, се смесваха различни материали и цветове. Краищата на ръкавите или якичките наплитаха с мека дантела. Затова помня и всяка една рокля на маминка – неповторими, различни, ярки, толкова индивидуални. Модно дефиле да направиш в градчето, няма да има две жени с един и същи модел.
Маминка имаше много таланти, но един от тях беше начинът й да общува с приятелките си. Днес ходим на курсове, харчим луди пари за обучение в тайните на човешката комуникация, прилагаме методи да се харесаме, а тя го правеше някак си естествено. Събираше приятелките си в хола, сядаха около кръглата маса и хвърляха карти и кокалчета, гадаеха, четяха старинния и пожълтял ”Вечен календар”, играеха някакви игри и се смееха.
Как се смееха тези жени! Силно, гърлено, дълбоко, давеха се от щастие. А за менопаузата говореха с насмешка: обливаш се със студена вода на двора преди лягане, ако трябва през нощта пак стани и си метни няколко канчета, а после спи, това беше тяхната рецепта. След съвета за последното канче с хладка вода се споглеждаха, намигваха си като стари съзаклятнички, млъкваха и току някоя ще каже: „И онази работа там…“, и пак се заливаха от кикотене. За секса говореха, за любенето и колко е важно за женското здраве, ама си намигваха и недоизказваха изреченията. Велики жени, знаеха рецептата за обикновеното щастие.
И така седяха с часове, обсъждаха рецептата за ”Добуш торта” или за онази, пандишпановата, розовата, дето все не бухваше. Гадаеха си на карти, от време на време си сипваха от джезвето кафе – леблебия и ръж, а в малките фигурални чинийки имаше по няколко лъжички сладко от бели череши.
