Всяка вечер той ми разказваше истории.
Всяка вечер той ми разказваше истории. Някъде се изхвърляше за повече приказност. Прикриваше тъгата с доза цинизъм, но това беше само поза. Сълзите издаваха душата му нежна. Обикнах го. Обичаше ме и той, защото единствена слушах с обич неговата приказка. Ваканцията свърши, после той ми пишеше. Представях си го седнал, както обикновено, в малката стаичка, нещо като портиерна, разположена до тесния коридор на къщата, интересна с това. После полуетаж с една стая, където спяха внучетата, пристигнали в Созопол от Бургас. По-нагоре етаж с три стаи и тераса, откъдето желязна стълба водеше към друга тераса със стая – това беше покрив. А още по-нагоре небето и гларусите на Созопол. Обикнах неговата екзотична къща. Приличаше на италианска къща с теснотата си в приказността на стария Созопол. Та разказваше той:
„Аах, Дора! Ето я! Виждам я! Идва към мен!“
Бършеше очите си мокри и носа със смачканата кърпа, която после захвърляше ниско на пода до дивана. Такъв идентичен, неповторим, владееше ме с любовта по покойната си съпруга. После ми пишеше редовно. По едно време ми прати жених. „Ще идеш в малкото градче. Там, там ще я намериш Ана. Тя заслужава мъж като теб.“ Разказваше ми по-късно в писмо. Момчето учило медицина и карало някакъв стаж в Созопол. Той, също квартирант по това време в дома му. Харесал го и ми го прати. „Иди, иди и я виж.“ Та момчето позвъни у дома. Беше хубав, светъл младеж. Каза ми кой го праща.
– Вие сте Ана?
– Да! – застанах пред него, затваряйки вратата на моя дом за него. Вътре моят доднешен съпруг беше на първата си визита у нас, за да се запознае с родителите ми. Мислех си – „Късно“. Отпратих го! Тогава той беше писал на бай Петко: „Видях я, беше толкова хубава, застанала пред вратата с къса рокля с ниска талия на зелени райета. Веднага я харесах, но тя не ме покани. Поне да беше се разходила с мен!“
Писа ми бай Петко:
Ах, Ана! Защо не го покани? – пишеше той. Искаше, много искаше да съм щастлива. Друг път ми пишеше: „Ах, Ана, ти взе сърцето ми и го хвърли там, някъде далече, в Струма. Получавах писмата му с разкривения почерк вследствие емоция, породена от вечерната чашка на разтъжените нощи. Всякога започваше така:
„Ах, Дора! Ето я! Виждам я! Идва… откъм пощата. Вятърът развява роклята й! Усмихната! Аах! Дора!“
Нищо друго не каза той. Животът му приличаше на въздишка. Патосът на сърцето му под
Ах, Ана, ти взе сърцето ми и го хвърли там, някъде далече, в Струма.
моряшката фланелка, избеляла от безвремието на самотата, разбиваше душата ми – „Ето я, виждам я! Още е хубава! Ааах!“
Гласът му изсвирваше от задух на астма и още по-тежко хриптеше в него тъгата.
Никой не ми е говорил така за покойната си жена. Потъвах в душата му и разпитвах за нея.
-Много ли я обичаше? Разкажи!
-Много! Още я обичам, макар от десет години да я няма. Виждам я, сякаш ей сега ще дойде – отпиваше от бирата негова спътница в летния ден, като дръпваше жадно от фаса, придържан с два пръста.
-А имал ли си други жени?
-Имал съм та, как? – отговаряше той, докато гасеше фаса и кашляйки, изсвирваше от астмата.
И знаеш ли? Жените трябва да се целуват под мишницата, за да свикнеш с миризмата им. Ха-ха-ха! – хриптеше той с примеса на кашлица и смях.
Печелеше събеседници той, че беше различен. Крепеше самотата си с разговори и смях, цели … десет вечери бай Петко – с рошави вежди, с рошав перчем, с тъжния бриз на морето.
-Разкажи ми – казах – и за другите.
-Едно време пътувах… моряк. Помня, любих една филипинка. Капитанът на кораба вика: „Три дена тук! Който иска момиче… кой, каквото иска!“
Отначало се дърпах. Не исках да изневерявам на жена си. Но… един пристан, друг пристан… Моряците колеги почнаха да ме вземат на подбив. Казваха: „Когато си далеч, не се брои за изневяра.“ Втълпиха ми го, а и беше угодно насред половингодишните плавания. Тогава избрах едно момиче. Моята първа платена любов – филипинката Мануела. Още помня кадифената й кожа, очите й – лъскави, ръце – на богиня. Любих я, а тя казва:
-Искам четири пъти!
-Аа, не! – отговорих категорично.
-Единия – плащаш, другите за мен – каза тя.
Тогава приех. Останахме заедно цяло денонощие. След две години акостирахме пак там. Потърсих Ману. Местните така я наричаха. Бяха любезни, потърсиха я. Тогава един от техните ми каза: „Ману забременя от един търговец. Той не се ожени за нея, но припозна детето. Даде й едно магазинче, да работи, та живее с него сега.“
Тогава взех сестра й. Тя ме отведе в техния дом, като ме криеше, да не ме види случайно Ману. Не ме даваше.
-И после?
-И после свърши срещата. Остана ми неутолена жаждата за Ману.
Веднъж акостирахме на един остров – продължи той. Тогава си избрах момиче, приличаше на негърка. Така хубаво се любеше. Гъвкава, екзотична. Нея аз си я харесах за повече. Тогава помня, купих си колело, за да мога да си джиткам по-лесно. На третия ден местните ми спукаха гумата. Знаех, че е нарочно, местните искаха да им го продам по-евтино. Не им го дадох. По едно време от отсрещния магазин излиза моето момиче, маха с ръка и се усмихва. Тогава и аз и махнах в знак да дойде. И казах:
-Искаш ли това колело?
Тя ме погледна със сияйните си очи и отговори:
-Даа! Имам момченце, така ще се зарадва!
-Вземай го! – светлото в маслинените й очи изгря. Отношенията ни имаха привкус на любов.
-А целуваше ли ги ? Целуват ли се платените момичета? – попитах аз.
По принцип не, но Ману, филипинката, я целувах – и продължи. – Тя почваше от гърдите ми надолу. После сядаше отгоре ми. После се вдигаше амплитудно на пръсти. Държеше пръстите ми с връхчетата на пръстите си. Затворила очи, прехапваше устни. После ги притваряше и ме търсеше за целувка. Целувах я.
„Когато си далеч, не се брои за изневяра.“
-Ии? – додадох аз.
-И умирахме.
-И после?
…И се раждахме – продължи той.
-И после?
-После се раждаше някъде другаде – циничен.
-Еее, не ми харесва така! Искам да има любов! – смеех се аз адреналинна. И продължих. – Не ми харесват ефимерните неща!
-Но са сладки – каза той.
-Кое му е хубавото?
-Усещането за полет. Еднопосочно, безтегловно, неповторимо.
-Ловци на ефимерното?
-Да не бъркаме пиянството с щастие! Говоря за удоволствие. – И продължи. – Лошото е, че веднъж, когато се прибрах в града, се замотах с една жена и отложих да съобщя на жена ми, че съм пристигнал. Тогава тя срещнала мой колега и попитала за мен. Издъних се. Винаги, когато се връщах от плуване, тя ме приемаше след медицински преглед. Това… надалече, не я раняваше, а само се предпазваше, но това, когато си близо и си кръшнал, си е изневяра. Това тя не прости.
-Затова ли толкова много тъжиш?
-И това, но когато се завръщах от плаване , ми казваше: „Пресъхнал кладенец съм“, това ме сриваше. Моята Дора бе загубила желанието си, а това ме сразяваше. Почина преди десет години. Не успях да си я върна и още я търся. – Аах, Дора!
По-нататък дружбата ни замря. Един път го навестих със съпруга си и той вика:
-Да я обичаш, Валентин! Тя заслужава! – Изглеждах му истинска. Отъждествяваше ме с неговата Дора.
Минаваха летата едно подир друго, трийсет така. Преходи, демокрации. Няма море, няма Созопол. Потърсих го в разходката и сумрака на една созополска вечер. Къщата му, призрачно сама, не светеше. Попитах една жена, продаваща на сергия пред къщата му:
-Познавате ли бай Петко? Живееше ей тук, отгоре, над вас? – като посочих къщата.
Жената ме погледна и каза:
-Оо, той почина много отдавна, преди двайсет години… има!
-Имаше две внучета момчета – казах аз. – И също, имал е съпруга – Дора. Беше починала и все за нея говореше. Много го обичах.
-Аа, едното му внуче почина преди, некъде там, по същото време… Помня я Дора. Беше много красива. – каза жената.
Сякаш приказката продължи. Времето като олово натежа. Колко много ме дели от спомена. Светлото от уличните лампи се отразяваше в очите на жената. Стана й хубаво, че някой някого помни с любов. Тръгнах натам, където беше пощата. Представих си Дора как върви по старите павета на стария град и вятърът полюшва роклята й, бяла. “Взела го е! – помислих. Навярно са се прегърнали на срещата, а той й е казал „Аах, Дора!“. Видях ги двамата – ръка за ръка, остарели.
*
Толкова много я чакаше.
*
Прегърни, Дора, неспокойната му душа! За тебе плачеше момчето, морякът, и му прости!
*
„Мъжът трябва да целува жената под мишниците…“ – чувах гласът му пак. После „Аах, Дора!“. После виждах кръпчето, захвърлено долу на пода до дивана, подпрял лакът върху лакът на масата, допушващ фас. С рошави вежди, с рошав перчем, побелял, с тъжния бриз на морето.
Аах!
Прегърни, Дора, неспокойната му душа! За тебе плачеше момчето, морякът, и му прости!
