Алесандра Кристиани в “гол.гола”. Снимка: Костадин Чернев
Тази година организаторите на Sofia Dance Week изненадаха публиката с два голи спектакъла – нещо невиждано до този момент в България. Миналата седмица италианската актриса Алесандра Кристиани танцува гола на сцената на Театър София, за да представи спектакъла „nudo.nuda” („гол.гола”). Този вторник на същото място без дрехи игра полякът Миколай Миколайчик в представлението „Очаквайки”. Въпреки че този тип изкуство е добре познато в Западна Европа и САЩ, българската публика като че ли още не е готова да го приеме без предразсъдъци и консерватизъм. Наред с положителните оценки, в Интернет форумите се появиха купища мнения, че голотата, извадена на показ, е нещо грозно и вулгарно, а подобни спектакли би трябвало да бъдат цензурирани.
Алесандра и Миколай обаче не намират нищо скандално в работата си – те приемат голотата като начин да изразиш емоции, да пресъздадеш състояния, да разкажеш истории. Двата спектакъла всъщност са доста различни като стил и изпълнение – обединява ги танца и идеята за голото тяло, което може да каже повече от всички театрални костюми. „гол.гола” е част от трилогия спектакли, обединени в проекта „Физика на душата: Франческа Щерн Удман”. През 70-те години Удман създава революционни за времето си фотографии, използвайки за модел собственото си голо тяло и се самоубива малко преди да навърши 23 години. Вдъхновена от нейните снимки, Алесандра разказва на сцената историята на женското съзряване и нуждата от идентичност, опирайки се на техниките на японския буто танц и на собствените си вътрешни усещания. „Очаквайки” е представление-изповед, в което Миколай Миколайчик разкрива пред публиката собствената си история на балетен танцьор, който заради злополука е принуден да се раздели с класическия танц, както и със старата си същност.
Алесандра Кристиани: Днес е по-болезнено да бъдеш беден, отколкото гол
– Как се чувстваш да правиш едно скандално, крайно представление?
Алесандра Кристиани в “гол.гола”. Снимка: Костадин Чернев
– Проблемът е, че за мен не е крайно. Има неща, които са много по-крайни. Реалността е много по-крайна, много по-ужасна. Да речем, че аз имам привилегията да бъда гола на сцената. В това, което правя няма насилие, не е жестоко, за разлика от много неща, които се случват и които виждаме по улиците. Дори бедните хора са нещо много по-крайно. По-болезнено е да бъдеш беден в съвременното общество, отколкото да бъдеш гол.
– Кога за пръв път се съблече гола на сцената?
– Беше на едно мое представление, дълго четвърт час – първото ми соло в танца „буто”. На сцената нямаше нищо, освен едни огромни цветя и просто нямаше как да вляза в костюм. Усетих, че в контакта с природата и аз трябва да бъда естествена, истинска. Помислих си, че костюмът ми биха могли да бъдат цветята. Така че го направих съзнателно. Имах много конкретно усещане за формата на тяло си точно защото бях гола и това усещане ми хареса много… за съжаление (смее се).
– Какво е за теб голотата?
– Обичам да танцувам с голо тяло, защото в това има много повече емоция – за мен, както и за тези, които приемат да бъдат зрители на моето изпълнение. „гол.гола” от една страна е посветено на голото тяло в буквален смисъл. Но от друга страна е и една духовна голота. „Гол” в първата дума означава точно „голо тяло” – виждате човек, който няма нищо върху себе си. А „гола” е по-скоро едно голо признание, едно разкриване, защото голото тяло може да символизира невинност, на него може да се гледа във философски аспект.
– Кое е по-важно в спектакъла – движенията на тялото или хореографията?
– Емоциите на тялото, преди всичко. Следвам най-вече усещанията, чувствата… да кажем, че хореографията идва след това. Ако има емоции, предпочитам да дам привилегия на този аспект и почти не променям нищо.
– Себе си ли си на сцената или актриса, която играе роля?
– Мисля, че съм себе си, а не актриса. „гол.гола” може би е малко по-различно, малко по-театрално. Но на седемдесет процента се опитвам да съм себе си.
– Мислиш ли, че да опознаеш тялото си е и начин да опознаеш себе си?
– Точно така, за мен тук е ключът. През цялото мое търсене, откакто се запознах с танца „буто”, за мен е много важно да дълбая, да търся вътре в тялото, а после да имам силата да го покажа голо. Когато съм гола на сцената по някакъв начин искам да пресъздам едно състояние на завръщане към детството и може би на чувственост. Но в никакъв случай не еротично и не вулгарно. Голото тяло по един извисен начин в изкуството, може да бъде еротично, но без да създава възбуда в публиката. Случвало се е, за щастие не много често, моите неща да бъдат цензурирани. Например на някой фестивал, първоначално да приемат работата ми, и при втората селекция да я цензурират. Става дума за неща, които трябва да се изпълнят на улицата или на места, където могат да дойдат много хора. И официалните институции предпочитат това да не се случва.
“гол.гола”. Снимка: Костадин Чернев
– Защо голотата се възприема по такъв начин?
– Не знам. Мисля, че не всички са готови да я приемат… Давам си сметка, че не е лесно да гледаш едно голо тяло. Защото обикновено това ни се случва в интимността. Така сме свикнали – да го използваме в интимния свят, с конкретен човек… Според мен обаче, ако устоим на това усещане за една минута, можем да разберем дали да гледаме голото тяло ни харесва или не. Официалните институции, на базата на предразсъдъците си, казват „не”. Без дори да се опитат да видят смисъла на спектакъла – че човек може да бъде гол, но в един поетичен смисъл. Случвало ми се е с компания, с която работя често, да направим компромис с един спектакъл – трябваше да покрием някои части от телата си. След представлението един човек от публиката дойде при мен и каза, че е било жалко да бъдем покрити, защото точно тези покривала са ги карали да мислят за тялото в грешна посока. И че повече би му харесало да ни гледа като скулптури, като гръцките скулптури, които са голи… В много случаи самата публика усеща, че един гол спектакъл би бил по-поетичен, защото всъщност дрехите, които прикриват тялото, по някакъв начин подчертават, че то не трябва да е голо.
– Защо хората се срамуват от телата си?
– Може би не се чувстват вкъщи. Не се чувстват в свои води в своето тяло.
– Би ли танцувала гола на 70 години?
– Ако в този момент го усещам, да. За танцьорите на „буто”, това е огромно желание. Една режисьорка, с която работя, казва, че едно възрастно голо тяло на сцената е завършено произведение на изкуството. Има много фотографи, които снимат възрастни хора с бръчки и т.н. Може би, когато гледат едно старо тяло, хората се плашат повече, че умират, отколкото, че виждат бръчки.
– Навсякъде има публика, която не приема такова нещо, чуваш ли, когато ти затръшват вратите?
– Да, и снощи (миналата седмица – б.а.) имаше такъв човек. Има и хора, които остават до края леко скандализирани. Но пък за да останат, това означава, че са били заинтригувани.
Миколай Миколайчик: Ако на публиката не й харесва, да отиде да пие бира в кръчмата
Миколай Миколайчик в “Очаквайки”. Снимка: Костадин Чернев
– Мислиш ли, че това, което правиш е скандално?
– Не мисля. Ако мислех, че е скандално нямаше да го правя. Исках да направя едно представление за самия мен, изобщо не съм си мислел за скандал. Интересува ме само това, което става на сцената.
– Винаги ли играеш гол?
– Това е първият проект, в който играя гол. За първи път играх „Очаквайки” през 2006 и тогава излязох гол за пръв път.
– Кое е различното в това да танцуваш гол и облечен с дрехи?
– Винаги има разлика. Като разликата между мен и публиката. Хората от публиката винаги са облечени, дрехите, които носят им дават сигурност, сила, с тях те се чувстват много по-защитени. Но аз съм гол – отказвам се от силата. Нямам скривалище. Когато те идват на представлението, изглеждат щастливи, а ние не знаем за техните проблеми, можем да ги гадаем само по лицата им. А аз седя гол и ги очаквам, с моите проблеми, които са видими за всички.
– В края на представлението се прожектира запис от момента, в който зрителите се настаняват по местата си и всъщност не знаят, че са снимани. Какво целиш с това?
– Всъщност по този начин показвам, че всеки чака. Аз чакам да постигна успех, публиката чака да започне представлението. Може би има някакво разминаване, защото публиката невинаги разбира какво й предстои и какво получава. Но всички чакат – аз чакам нещо, чака и публиката.
– Какво те вдъхнови за този проект?
– Аз бях класически танцьор и си счупих крака, не можех повече да танцувам, заради което бях уволнен от театъра. Тогава изпаднах в депресия, която се засили, ходих по психиатри, взимах лекарства. Този проект е нещо като терапия за оздравяването ми.
Миколай Миколайчик в “Очаквайки”. Снимка: Костадин Чернев
– Помогна ли?
– Да, определено. Виждам, че публиката все още ме обича, а пък аз им давам нещо по-различно от преди. Бях много добър танцьор, правех страхотни скокове. А сега пресъздавам най-вече емоции.
– В един момент от спектакъла обръсваш цялата си коса с машинка, какво символизира това, с какво се разделяш?
– Символизира това, че се събличам всички костюми, че изхвърлям всичко, което е свързано с предишния ми живот. В следващия момент скачам – сякаш искам да се върна към миналото. Опитвам се да върна предишния си живот и чрез нещо друго – като например песента (към края на спектакъла Миколай пее – б.а.), но се вижда, че вече не мога нито да танцувам, нито да пея. Тоест – край на стария живот. И в края на представлението публиката вижда покрусения артист, който все още очаква успеха си.
Миколай Миколайчик в “Очаквайки”. Снимка: Sofia Dance Week
– Кое е най-трудно за теб в това представление?
– Упражненията на балетната станка са най-трудни, въпреки че тренирам от 20 години. Първо, че вече съм прекалено възрастен, а и след злополуката вече не съм в толкова добро състояние.
– Трябва ли човек да има красиво тяло, за да излиза съблечен на сцената?
– За да излезеш на сцената, трябва да подредиш мислите в главата си. И да имаш история за разказване. Без значение как изглеждаш.
– Какво бихте казали на хората, според които подобен тип спектакли трябва да бъдат забранени?
– За щастие не познавам такива хора, и не искам да ги познавам.Кой може да забрани на един артист да се изявява по свой собствен начин? Публиката може да участва в това, ако иска. Ако не – могат да отидат в кръчмата и да изпият по една бира.
