Особености на икономическата политика
Един от често задаваните въпроси в СЦИЕ днес е дали беше възможно преходът към пазарна икономика да се осъществи по други, алтернативни пътища; можеше ли икономическата трансформация да протече по-бързо и с по-малко тежнения за населението?
Едва ли някой (на Изток или на Запад) на старта на прехода осъзнаваше какви херкулесови усилия ще бъдат необходими от всяка нация и какви огромни жертви тя ще трябва да се подготви да направи за осъществяването на икономическата трансформация. Може би това беше и една от причините за общо взето оптимистичния поглед към бъдещето, който господстваше тогава . Опитът на всяка страна, която следва своя уникален ход на икономическа и политическа трансформация, разкри обаче много неочаквани особености на този процес, които едва ли някой можеше да предвиди в началото.
Новини от страната и чужбина
Живко Тодоров от Fibank с престижна награда от конкурса CFO of the Year 2018 Черноморец (Балчик) пред фалит Две добри и две милиционерски новини. Пари нема, има СРС
Икономическата политика от началото на реформите беше комбинация от две основни групи мерки: на макроикономическата стабилизация и такива, насочени към системно преобразуване на институционалната, регулаторната и микроикономическата инфраструктура в отделните страни. Относителното тегло на тези два компонента в цялостния пакет на икономическата политика отразяваше акцентите на политиката в различните страни и основните цели на управляващите политически сили.
Опитът от няколкото години преход, често по метода на пробите и грешките, разкри определени, неизвестни дотогава особености на преходния период и направи лидерите на икономическата политика по-внимателни и предпазливи, тъй като те започнаха по-добре да осъзнават възможните последствия от своите действия. В същото време стана ясно, че политика , основаваща се на чиста макроикономика , често се проваля в преходните икономики поради недооценяването на реалната микроикономика в тези страни.
По-доброто разбиране на проблемите обаче не води автоматично до тяхното решение. Напротив, разбирането на взаимосвързаните икономически проблеми в СЦИЕ в днешно време неминуемо води до трудноразрешими дилеми, при които по принцип не може да има „най-добро” решение, а би трябвало да се търси определен компромис. При това възниква определен парадокс: колкото повече напредва една страна по пътя на икономическата си трансформация, толкова повече намаляват нейните степени на свобода по отношение на икономическата политика и толкова по-тесен става коридорът, по който тя може да се движи напред.
Кои сега са най-сериозните дилеми пред СЦИЕ? Една от тях е дали и до каква степен да се продължават монетарните и фискалните ограничения в усилията да се преодолее инфлацията ?
Стабилизационните мерки, които бяха въведени в началото на прехода, бяха оправдани от необходимостта да се превърне „икономиката на дефицита” в икономика, ограничена от търсенето, която да е в състояние да реагира на неговите промени. Както е изведено и теоретически обаче, монетарните и фискалните ограничения действат успешно в тази насока само в степента , в която макроикономическите неравновесия са причинени от свръхтърсене, т.е., когато инфлацията е от рода „demand-pull”. В случая на „cost-push” инфлация (подклаждана по линия на предлагането) рестриктивната политика не е в състояние я да укроти и в същото време депресира допълнително икономиката . Положението става още по-комплицирано, когато едновременно действат и „demand-pull” и „cost-push” фактори, както се оказа в повечето СЦИЕ.
Монетарните и фискалните рестрикции не се оказаха толкова успешни, колкото се очакваше в частност поради „нечувствителността “ на предлагането и неспособността му да се приспособи в исканата посока, както и поради пропуски и несъгласуваност в самите икономически програми.
Голяма част от проблемите бяха свързани и с факта , че микроикономическото поведение в страните в преход в редица случаи не следваше предписанията на макроикономическата политика . При липсата на ефективно корпоративно управление, вместо много по-трудния избор за преструктуриране на държавните предприятия, повечето от тях избираха по-лесни решения. Основните им критерии бяха оцеляването чрез намиране на алтернативни източници на финансиране, често благодарение на пропуски в съществуващите регулаторни норми.
Така, когато дотациите от държавата бяха преустановени и търговският кредит стана твърде скъп, много предприятия се насочиха към други, нездрави форми на „кредитиране” — неизплащане на задълженията към доставчици, към бюджета и към търговските банки. Системното натрупване на загуби, от своя страна , водеше към декапитализация на фирмите и банките. Практически всички СЦИЕ, в една или в друга степен, се сблъскаха с негативните последици от рестриктивната монетарна и фискална политика, които се изразиха във влошена финансова дисциплина, натрупване на лоши дългове и декапитализация на корпоративния сектор.
