Мъжете, които познавам
канят избраниците си
в лъскави нощни барове,
любимите – в най-изискани ресторанти.
Изпращат стодоларови букети
от дългостебленни рози,
без бодли, в картонени кутии,
подплатени с мека като коприна
червена хартия – като в ковчези.
Избират аржентински вина,
които да наливат в кристалните чаши,
собственост на пентхаусите
на най-скъпите хотели.
Водят възвишени разговори
за рейтинги, стокови борси,
маркетинг и още сто други глупости.
Пътуват на хиляди километри,
за да си купят костюмите.
Колекционират пури, просмукани
с потта на мизерстващите кубинки
и развяват екологичните си торбички
от задните седалки на мерцедесите
като знамена за добродетелите си.
А ти ми предлагаш Kit Kat,
който никак не отива
на роклята ми „Версаче“,
усмихнат чаровно
в протърканите си джинси,
за които не даваш пет пари,
а подозирам, че не ти пука
и за обувките ми от Маноло Бланко,
ми предлагаш да си го разделим
на пейката в парка.
Казваш ми: Харесвам трапчинките ти
и котешката извивка на очите ти,
и океана в зениците ти.
После съвсем делнично
говориш за времето,
за жегите, за дъжда,
за мъглите, които обичаш,
за пощальона,
който те разсмива с вицове,
за просяка пред входа ти.
Небрежно изтръскваш
киткатените трохи от скута ми,
събираш със смях шоколада от устните ми,
сервираш ми целувка
в бар „Под звездите“
a аз съвсем ненадейно
намирам щастието
в една празна,
червена опаковка
от Kit Kat
