Даря ДимитроваМитическите народни песни в по-голямата си част не само разказват случки, но и дават непосредствен израз на чувствата, които вълнуват както народния певец, така и героите. Затова много често се използва баладата като жанров вид. Баладата е лиро-епическо произведение в стихотворна форма с фантастичен сюжет. То пренася слушателя (читателя) в тайнствена, необикновена обстановка и предизвиква особено настроение. За това способстват простотата на сюжета, заемките от различни митове, легенди и предания, тъжните чувства, вълнуващи твореца и героите. В баладата персонажите не се развиват, а се разкриват с една единствена черта. Мотивите са разнообразни: възкресяване на мъртъвци, вграждане на живи хора в строеж, превръщане на хора в животни или птици, нещастна любов между двама млади, която завършва със смъртта им и др. Тук фантастичното се преплита с битовото, което прави баладата близка и разбираема. Рисуват се явления от живота и едновременно с това се представят стари езически и християнски суеверия. Песента за Струна невяста, позната още като „Троица братя града градяха”, е характерна митическа народна песен. Тя е позната в повече от 50 варианта и представя мотива за вградената невяста. Възникнала е вероятно по земите около р. Струма, където има много изградени мостове. Разпространява се предимно от зидари, защото е отразявала тяхното трудово ежедневие и немалкото злополуки, които са съпътствали строежа на крепости и мостове.Изразът „града градяха” ни навежда на мисълта, че това е строеж на особено важна постройка – кула или крепост, която сътворяват зидарите. Те са трима братя, което отвежда до митологическите мотиви за числото три и неговата съдбовна обвързаност с кръвното родство. За разлика от народните приказки, не е изрично упоменато, че става дума за най-малкия брат. Но по правило конфликтът е заложен в началото „деня го градят по ясно слънце, / нощя се сипе по месечина”. За да го разрешат, братята решават да вградят една от своите невести като жертва. Тя трябва да прогони злите сили на мрака (злото, „по месечина”) и да положи основите на съзидателното начало.
Трагичното е предопределено от поведението на двамата по-големи братя, които предупреждават своите съпруги. Струниният мъж – най-малкият брат, не открива пред жена си на какво са се сговорили братята му, защото е честен и всеотдаен към труда си. Любовта му към съпругата обаче също го прави предпазлив. Вярвайки в нейните качества и добродетели, той поръчва на Струна много неща да свърши, с надеждата да не успее да дойде първа. Мъжът й знае, че тя е пъргава и работлива, затова й поставя наглед непосилната задача:…обаняй малкото дете,па си го повий и нахрани го,и нахрани го, и приспи го,па си изпечи ранни хлебове, и опери си бялото пране, па ми сготви ранна прогимка, и донеси я на Бяла града.Това е неговият наивен и трогателен опит да спаси любимата си жена. Но тя се оказва на висотата на истинска майка и съпруга, за която няма неизпълними неща. Ето това опечалява слушателя – най-добрата, най-вярната и работливата е предопределена да загине заради своите положителни качества. И той заживява с мъката на съпруга й: „Кога я видя нейното либе,/ ником уникна, ником у никна, сълзи зарони.” Тихият глас на Струна сякаш разкрива нейното мрачно предчувствие, изразено с въпроси. Мъчително тежко либето й изрича лъжата. Разделяйки се с нея, той страда, но като истински мъж държи на думата си: „Чието либе най-рано дойде /…/ да го вградиме в Бялаго града.” Готовността на Струна невяста да рипне и да извади пръстена засилва трагизма на ситуацията. Емоционалното напрежение достига най-високата точка. Този момент се нарича кулминация на чувствата. Самото вграждане на младата жена „камък по камък, дърво по дърво” сякаш потвърждава безмилостното отношение на деверите. Те са спасили своите невести и вече са сигурни, че строежът ще се запази. А думите на Струна, наглед спокойни, разтърсват слушателя. Тя се е примирила със смъртта и моли милост само за детето си. Повече не се обръща към съпруга си, примирена, че е сторена жертва, че се разделя с него и рожбата си. Остава само майчината й обич, която ще надживее смъртта.И ако по някой градеж се появят белите капки, родени от камъка и влагата, хората вярват, че дори и след своята гибел Струна храни невръстното си дете и милее за него.
