Притча за любовта
В манастир в полите на планината живеели монаси, последователи на Пътя на истината. Те се хранели с растения, защото пътят им повелявал да не причиняват страдание на хора и животни.
Един ден, монасите намерили странник в гората. Мъж, който лежал ранен, с бивника на глиган в хълбока си, а трупът на животното бил проснат до него с меч в сърцето.
Монасите взели странника в манастира и се погрижили за него. Когато той се събудил на следващия ден, им благодарил и попитал за глигана си.
– Ние не ядем плътта на животните – казали му те. – Погребахме глигана в гората.
Ловецът се учудил от постъпката им. Глиганът бил негов законен улов, сразен по правилата на честта.
– Защо го отнехте? Обичате всички твари, но не обичате правилата?
– Правила не могат да се обичат. Чест не може да се обича. Само живи същества могат да се обичат – отговорил му игуменът на манастира.
– Но вашият път – Пътят на Истината? Нима не обичате Истината най – много от всичко?
– А нима можеш да обичаш един път повече от хората, които ходят по него?
– Кажи ми, тогава, какво е любовта? – Почудил се ловецът. – какво е това, което истина не го лови, ни правда, ни чест? Какво е това, заради което жертвате дори и пътя си?
Игуменът извел ловеца в градината и го накарал да седне до него.
– Какво е любов? – казал той.
– Аз това искам да знам – отвърнал ловецът.
– А нима не усещаш? Виж пеперудите, виж птичките, виж цветята.
– Пеперудите обират нектара от цветята, а птичките ги ловуват. Когато птичките загинат, телата им ще наторят земята и ще нахранят цветята. Нима това е любов? – Зачудил се ловецът. – Те се борят да се изядат едни други!
– Това не е любов. Това е стремеж към любовта – отвърнал му игуменът. – Любовта е познаване на другия. Любов към семейството, любов към ближния, любов към истината. Това са трите лъча на любовта. Да обичаш жена си, децата си, родителите е да обичаш част от себе си. Това е познаване на плътта. Да обичаш ближния е да разпознаеш себе си в него. Това е познаване на духа. Да обичаш истината е най – трудно, защото означава да се обичаш, когато се познаваш напълно; в себепознанието човек е чужд на себе си. Това е най – висшата степен на любовта, но тя служи на другите под нея. Любовта е познаване, любовта към истината е да познаваш разума.
– А какво е разумът – запитал ловецът. – Защо ни е той? Животните и без него се стремят към любовта.
– Животните без разум се стремят към любовта, но постигат плътта – отвърнал натъжен игуменът. – Плътта постигат, като я придобиват. Търсят познаването, но постигат безкраен бяг след него, а то винаги им се изплъзва. Затова е разумът, за да видим себе си като чужди и да разберем, че в стремежа към любовта, бягаме от нея.
