Замислих се защо е толкова трудно да се обяснява на моите сънародници случващото се в света. Вярно е, че аз съм се променил доста (смея да твърдя – в положителна посока), но нали и България се променя? Или може би не се променя достатъчно? Или може би страната се променя, но въпреки липсата на промяна в бита и душевността на българите?
Има няколко много характерни неща, които различават западните/другите цивилизации от българската. Не съм убеден дали ще изброя всички, както не съм и убеден, че мога да ги степенувам по важност, но нека опитаме (и да ме прощава Кирил Христов, но не мога да стигна до неговото „Ад в рая“ – все още):
– У нас липсва връзка между труд и заплащане – нашенецът пита „Колко ти плащат“, а не „Колко изработваш“. Той не може да разбере каква е връзката между труда и заплащането, защото при комунизма само частниците – при това на черно – успяваха да изработят парите си, а другите си ги получаваха.
– Да не говорим за това, че изобщо не му е работа да знае колко изработват хората, а по-скоро трябва да се интересува от това не дали той получава колкото другия, а дали работи достатъчно добре, за да получава още повече.
– Нашенецът не се усмихва. Преди няколко седмици бях в Би Ти Ви – дори на водещите им направи впечатление и Анна Цолова ми направи забележка „Много се усмихваш“.
– Нашенецът обича да си прави дебелашки шеги с другите. За да се засмее доволно, шегите трябва да имат и сексуален подтекст, от който да става ясно, че българките са най-красивите, а българите – най-надарените мъже. Но не на света, а на Балканския полуостров, защото светът е голям, а Балканите си ги знаем.
– Нашенецът предпочита да ходи намръщен по улицата, а на въпроса „Как си?“ да отговаря „Горе-долу“. Което, разбира се, е лъжа – все някой е горе, а друг – малко по-надолу.
– Нашенецът отговаря на въпроса „Какво правиш?“ с „Нищо“. Е, като не прави нищо, защо иска нещо (хубаво) да се случва?
– Нашенецът инстинктивно мрази онези, които са успели повече от него. Той не се сравнява с тях по способности, а на принципа „откъде накъде той ще е по-успял от мен“ слага себе си на едно ниво с всеки друг. През 1999 г., когато пуснах своя първи блог (когато още нямаше дума „блог“), Митко Ганчев написа едно мнение, което – за съжаление! – не само все още е актуално, но има шансове да остане актуално за вечни времена, защото то се отнася до психиката на българина и преди не само векове, а дори хилядолетия 🙂
– Нашенецът произлиза от малък, но много силно комплексиран народ. Комплексите идват от „славното“ минало, което не е подплатено с нищо в днешно време.
– Нашенецът предпочита да живее в историята, отколкото в настоящето. В един разговор на тема „защо сме на това дередже“ винаги ще се намерят хора, които да напомнят за турското робство, за комунизма, изобщо – за историята. Но никой няма да иска да каже защо не прави нещо, за да се промени настоящето. Всички велики моменти на нашенеца са в миналото. Всички тегла – в настоящето.
– Нашенецът по никакъв начин не може да приеме, че друг нашенец е по-кадърен, по-умен, по-работлив. Ако той чуе похвала от чужденец по адрес на някого, то реакцията е „Кой, бе? Този ли е по-добър? Аз го знам, бе! Нали братовчедка ми е била в един клас със сестра му!“
– Нашенецът не разбира живота в чужбина, особено на запад от Белград и на изток от Истанбул. Но нашенецът никога няма да си го признае, защото той винаги има мнение за всичко, което мнение е единствено правилното, разбира се.
– Нашенецът предпочита да живее с клишета за чужденците, защото така се самоуспокоява, че „и при тях има проблеми“. Нашенецът отказва да разбере, че „техните“ проблеми се решават, докато нашите се задълбочават.
– Нашенецът не вижда бъдеще за себе си или за децата си в България. Както навремето се казваше „Учи, мама, за да не работиш“ (само се замислете над това пожелание!), сега се казва „Иди навън, за да успееш“.
– Нашенецът в чужбина престава да бъде нашенец и бързо се адаптира към новата среда, в която нашенските номера не минават. Учудващо лесно е да се спазват законите и правилата на обществото… когато има общество, което те кара да ги спазваш.
– Нашенецът иска държавата да му решава всичките проблеми. Същата тази държава, която той псува под път и над път за какво ли не.
– Нашенецът иска да надхитри всички останали. Той отказва да разбере, че в желанието си да прецака околните той прецаква най-много себе си.
– Нашенецът обича интригите и това особено си личи сред хората, които живеят у нас, но имат взимане-даване с чужденците. Погледнете отношенията ни с Европейския съюз и институциите на Съюза. Нашенецът все още си мисли за Брюксел като столицата на нещо, към което България не принадлежи. Колко често се чува – по медиите, на срещи във ведомства, институции, от политиците: „Какво ще кажат в Брюксел“.
– В отношенията си с ЕС нашенецът е като смутен гост, който е събул цървулите на входа; на чорапите си има дупки, през тях прозират немитите пети и пръсти… само за да разбере, че всъщност всички други са с обувки.
– Нашенецът не иска да си признае, че някога е носил бели чорапи (защото миналото е винаги славно, нали?). Това пак е израз на комплексарщина – да отказваш да признаваш верни факти.
– Нашенецът спори, но не защото мисли, че е прав, а защото е убеден, че другият не е прав.
– Нашенецът си подрежда дома, но продължава да не иска да има нищо общо с подреждането на общия дом – улица, квартал, град, държава.
– Нашенецът иска някой друг да дойде и да го оправи. Той иска да живее по-добре, но е нещастен, защото непрекъснато му казват, че това си зависи от него. Той не иска качеството на живота му да зависи от него, а от някой друг – цар, генерал, пъдар…
– Нашенецът се страхува да поема инициативата за дела, които изглеждат „глупави“ в очите на другите нашенци. Той не знае, че най-доброто нещо е да правиш нови грешки, и затова предпочита да повтаря същите стари грешки.
– Нашенецът предпочита да гледа сеир, вместо да участва в него.
– Нашенецът усеща, че „западняците“ го гледат с недоумение, но вместо да се амбицира, се дразни и с думите „Ще им покажа аз на тях!“ той се затваря в себе си и гледа сърдито към тях с мисълта „Аз ги спасих от турците през XIV век, а те не са ми достатъчно благодарни…“
– Нашенецът се сърди, когато някой прави обобщения за него. Той винаги е готов да се оправдае с думите „Аз не съм като тях“.
Този списък може да продължи още – предполагам, че приятелите от Facebook (Марковски е написал текста в резултат на дискусия в социалната мрежа, б.р.) ще го разширят, както предполагам, че много от тях няма да се съгласят с написаното. Но аз не пиша така, че да се харесвам на 100 % от читателите. Дори и не се стремя към половината от читателите. Аз пиша, защото знам – там някъде, по света, има мои сънародници, които не са „такива“. Които работят, мислят, творят, мечтаят и сбъдват мечтите си. Защото те са част от нормалния живот. Хора, които се усмихват, а не се надсмиват. Хора, които са щастливи, защото някой друг е направил нещо хубаво. За тези хора аз съм готов на всичко – защото без тях светът не просто няма да е същият, а ще е много по-тъжно място за живеене.
Аз искам всеки нашенец да има възможност да поживее по-дълго време сред нормални хора, в нормални общества. Искам онези нашенци, които са кадърни, да успяват още повече. Искам онези читави хора, които по една или друга причина са в България, да успеят да наложат нормалните правила на поведение в обществото. Искам хората силно да обичат, а не силно да мразят.
Да, знам, че много искам, но като си помисля – наистина ли толкова много искам? Или просто нашенецът е свикнал да се задоволява с малкото, защото не полага никакви грижи, за да го постигне.
Аз не съм намерил своето спасение, като съм отишъл да живея в чужбина. С Митко Ганчев в продължение на 15 години работихме това, което искахме – направихме фирма, започнахме от нула, докарахме на десетки хиляди души интернет достъп, участвахме в някои от най-интересните моменти от развитието на страната. Сега продължаваме – всеки по своя път, но и заедно, в „Интернет общество – България“ да се радваме на живота. Защото – за разлика от Никола Вапцаров – аз не се гледам с живота под вежди и строго. Тази борба с живота не носи нищо добро. В живота ние трябва да се обичаме, да се подпомагаме един друг, да насърчаваме предприемчивите… а строго трябва да гледаме към онези, които искат да ни излъжат, да ни прецакат, да ни „минат“.
Трябва да разберем и приемем факта, че светът се движи напред и нагоре, а не назад и надолу – както ни се струва, като гледаме нашето дередже. И да се стремим към истинско щастие, а не към простото очакване на смъртта в комфортна обстановка.
Да се усмихваме, но не когато ни е смешно, а когато искаме да подкрепим – някой до нас или дори нас самите. Защото една приятелска дума и подадена ръка са важни за онзи, който ги получава, но още по-важни за онзи, който ги дава.
