Призрачната история на имението „Лалори“ е може би една от най-познатите легенди за къщи обитавани от духове в Ню Орлиънс. Задължителна спирка на туристическите обиколки на призрачни къщи в града е винаги точно това имение в средата на Френския квартал. Някога тази къща била собственост на богата, изтънчена двойка – доктор Лалори и неговата съпруга Делфин. Те имали репутацията на уважавано семейство с деца и целият град говорел за техните разточителни партита и покорните им роби.
Разкошно имение
Началото на тази призрачна история датира от 1832 година, когато д-р Луис Лалори и неговата съпруга Делфин се нанасят в своето креолско имение във Френския квартал. Те бързо се прочуват със социалните изяви и богатството си. Мадам Лалори скоро се превръща в най-влиятелната жена в града. Тя управлявала семейния бизнес и изпъквала със своя стил и елегантност. Нейните дъщери били сред най-добре облечените момичета в Ню Орлиънс.
Късметлиите, присъстващи на нейните социални сбирки на 1140 „Роял Стрийт“, обикновено загубвали дар слово от видяното. Интериорът на триетажното имение бил разточителен по всякакви стандарти. Къщата била специално предвидена за провеждането на величествени мероприятия и многолюдни партита. Махагоновите врати, ръчно резбовани с цветя и човешки лица, се отваряли към светъл салон, озарен от блясъка на стотици свещи в гигантски полилеи. Гостите похапвали от китайски сервизи и почивали на ориенталски тапицерии, внесени на греховно високи цени.
Мадам Лалори била считана за една от най-интелигентните и красиви жени в града. Онези, които получавали вниманието й, не можели да спрат да говорят за нея. Гостите в дома й били обгрижвани като царски особи, а тяхната домакиня се суетяла наоколо, за да удовлетвори всяка тяхна нужда.
Но това била страната на мадам Лалори, която тя показвала специално за своите приятели и обожатели.
Тя имала и друга страна.
Под деликатната й и изискана външност се криела една жестока, хладнокръвна и вероятно ненормална жена, за която само малцина подозирали… но други познавали до болка.
Трудолюбиви роби
Мадам Делфин Лалори
Делфин Макарти е родена около 1775 година в семейство с пет деца. Родителите й били видни членове на креолското общество в Ню Орлиънс, а един от нейните братовчеди дори станал кмет на града от 1815 до 1820.
На 11 юни 1800 година Делфин се омъжила за испанския висш офицер дон Рамон де Лопез и Ангуло. Само за четири години съпругът й се издигнал до поста на генерален консул на Испания в Луизиана. През същата година двамата заминали за Испания, където, според някои източници, Делфин се срещнала с кралицата, която била впечатлена от нейната красота. Но според друга версия дон Рамон така и не пристигнал в родината си, защото починал в Хавана на път за Мадрид.
По време на пътуването Делфин родила дъщеря, която кръстила Мари Борджиа Делфин Лопез и Ангула, но всички я наричали с прякора „Боркита“. Тя се завърнала в Ню Орлиънс с детето си скоро след смъртта на своя съпруг.
През юни 1808 Делфин се омъжила повторно за изтъкнатия банкер, търговец и адвокат Жан Бланк. Съпругът й купил за новото си семейство къща на 409 „Роял Стрийт“, която станала известна като Вила Бланк. Делфин родила още четири деца.
Бланк починал през 1816-а и Делфин се омъжила за третия си и последен съпруг, доста по-младият от нея лекар Леонард Луис Никола Лалори, на 25 юни 1825 година. Тя купила имот на свое име на 1140 „Роял Стрийт“ и до 1832 година успяла да издигне там триетажно имение, където се нанесла с цялото си семейство и десетките си черни роби.
Финесът в новата къща на Лалори се постигал точно с труда на тези роби, жестоко третирани от своята господарка. Тя държала готвачката си прикована с верига до огнището в кухнята, където бедната робиня приготвяла обилни гощавки, но много други черни работници получавали далеч по-жестоко отношение.
Все пак трябва да отбележим, че в онези дни робите дори не били смятани за хора. Те били просто собственост и много робовладелци ги считали за по-нисши от животните. Разбира се, това не извинява лошото отношение към робите и самото робовладелчество, а просто показва колко страховито извратена е била мадам Лалори, тъй като нейните постъпки надминават по-жестокост всички тогавашни стандарти.
Съседите на мадам Лалори първи заподозрели, че нещо не е съвсем както трябва в богаташката къща. Разнесли се слухове, че господарката сменя робите си съмнително често. Прислужниците в салона се подновявали без предупреждение, а момчето коняр изчезнало без следа.
Веднъж една съседка чула някакъв писък и видяла как мадам Лалори гони едно малко момиче – личната й прислужница, с камшик. Тя последвала момичето до покрива на къщата и детето скочило оттам, очевидно предпочитайки смъртта пред това да попадне в ръцете на господарката си.
По-късно същата съседка видяла как погребват малката робиня в плитък гроб под кипарисите в двора на имението.
По онова време в Ню Орлиънс действал закон, забраняващ жестокото отношение към робите и властите предприели разследване по сигнал на съседката. Те конфискували робите на Лалори и ги продали на търг.
За нещастие, мадам Лалори накарала свои роднини да купят робите и тайно да й ги продадат обратно.
Историите за лошото отношение на мадам Лалори към робите й продължавали да се ширят и сред нейните предишни приятели се носели всякакви неспокойни слухове. Хората започнали да отклоняват поканите й за партита, не идвали на вечерите й и не след дълго членовете на креолското общество започнали учтиво да избягват цялото й семейство.
Пожарът
Мадам Лалори и нейните роби
Всички съмнения за заниманията на мадам Лалори се потвърдили окончателно на 10 април 1834 година. Огромен пожар избухнал в кухнята на имението. Според легендата той бил подпален от готвачката, която не можела повече да търпи мъченията на господарката си и искала да привлече вниманието на хората към случващото се в дома. Пламъците бързо погълнали цялата къща.
Когато огънят бил потушен, пожарникарите се натъкнали на страшна картина, скрита зад една тайна врата на тавана. Те открили там над дузина роби, оковани за стената, в ужасно състояние. Сред тях имало и мъже и жени, като някои били завързани за операционни маси, а други били заключени в клетки като кучета. Части от човешки тела се въргаляли в ъглите, а глави и вътрешни органи пълнели няколко кофи. Зловещи сувенири красяли рафтовете, редом с колекция от камшици и бухалки. Гледката надминавала и най-страшното човешко въображение.
Мъжете роби били в плачевно състояние. С изтръгнати нокти, извадени очи и отрязани гениталии. Един от тях висял окован, а в главата му – в специално издълбана за целта дупка – стърчала пръчка. Предназначението й било да „разбърква“ мозъка на нещастника. Друг бил превърнат в жена по хирургически път, а кожата на една жена с ампутирани ръце била обелена на странни спираловидни ивици.
Мъченията се изпълнявали така, че да не доведат до бърза смърт. Устите на робите били зашивани с карфици, а понякога към телата им били пришивани чужди крайници. Все пак сред мъчениците на тавана имало доста трупове. Други били в безсъзнание или стенели от болка, умолявайки пожарникарите да ги убият, за да се отърват от мъките.
Огнеборците напуснали потресени злокобното място и извикали лекари от близката болница. Не е известно точно колко роби е държала мадам Лалори в своята „килия за мъчения“, но повечето от тях били мъртви. Само малцина се държали за живота с последни усилия… като една жена, чийто ръце и крака били отрязани и друга, която била натикана в мъничка клетка – всичките й крайници били счупени предварително и извити под невероятен ъгъл, за да може да се побере вътре.
Новините за случващото се в къщата на мадам Лалори бързо се разнесли из града. Хората вярвали, че тя сама е извършвала мъченията, но със знанието, позволението и вероятно медицинските напътствия на съпруга си.
Бягство
Потресени и обзети от негодувание, жителите на Ню Орлиънс се събрали на тълпи пред къщата на ужасите, въоръжени с въжета за обесване и викове за отмъщение. Внезапно портите се отворили и един бързо препускащ впряг се врязал в разгневеното множество. Каретата поела по пътя и изчезнала от поглед за секунди.
Никой повече не видял мадам Лалори и нейното семейство. Разбира се, появили се най-различни слухове за тяхната съдба… някои казвали, че са избягали чак във Франция, а други твърдели, че живеят в горите край северния бряг на езерото Пончартрейн. Трети вярвали, че семейството се крие в някои малък град около Ню Орлиънс, приютено от техни приятели и роднини.
Мадам Лалори, родена Мари Делфин Макарти, почина в Париж на 7 декември 1842 година, на възраст 6–
Обстоятелствата около смъртта на Делфин Лалори са също така неясни. Според една непотвърдена история тя е умряла във Франция в инцидент по време на лов за глигани. Каквато и да е истината, в края на 30-те години на 20-и век на Алея 4 в гробището „Сен Луи“ била открита надгробна плоча с посвещението „Мадам Лалори, родена Мари Делфин Макарти, почина в Париж на 7 декември 1842 година, на възраст 6–“.
Каквото и да е станало с мадам Лалори, не съществуват никакви данни срещу нея някога да са били предприемани законови действия. Никой повече не я видял в Ню Орлиънс, нито в нейния дом, отново.
Това обаче не може да се каже за нейните жертви…
Къщата на духовете
Историите за духове, обитаващи къщата на 1140 „Роял Стрийт“, започнали почти веднага след като каретата на семейство Лалори изчезнала в мрака. Обезобразените роби били изнесени от тавана, а разгневената тълпа нахлула в имението и разграбила и разрушила богаташкия декор. Къщата останала празна много години, превръщайки се в мрачна и гнила руина. Мнозина твърдели, че са чували писъци на агония от празното имение през нощта и са виждали духовете на робите да бродят из двора и по балконите. Някои истории дори разказват, че крадците, влезли да грабят вътре, никога не излизали отново.
Къщата била обявена за продан през 1837 година и била купена от някакъв мъж, който живял в нея едва няколко месеца. Човекът разказвал, че е преследван от странни шумове, викове и стенания през нощта и скоро напуснал мястото. Той се опитал да дава стаите под наем, но наемателите си тръгвали само след няколко дни. Накрая се отказал и изоставил къщата.
След Гражданската война празното имение на Лалори било преустроено в училище за „момичета от бедния квартал“, но през 1874 година „Бялата лига“ принудила черните деца да напуснат училището. Не след дълго обаче то било превърнато в училище само за черни. Това продължило една година.
През 1882 година имението отново станало център на нюорлеанското общество, когато един учител го превърнал в „консерватория по музика и училище по танци“. Всичко вървяло добре известно време и учителят привлякъл ученици от най-добрите семейства в областта… но всичко приключило със скандал.
Точно преди в училището да бъде проведено голямо обществено събитие в местния вестник се появило обвинение към учителя, че си позволява да се държи непристойно със своите ученички. Никой не дошъл на бала и училището затворило врати на следващия ден.
Няколко години по-късно в къщата се случили още странни неща. Тя се превърнала в център на слухове след кончината на Жул Вини – ексцентричен член на уважавано нюорлеанско семейство. Вини живял тайно в къщата от края на 80-те години на 19-и век до смъртта си през 1892 година. Той бил намерен мъртъв на едно дрипаво легло в имението, където съществувал в пълна мизерия, въпреки че в съседните стаи пазел богата колекция от антики и скъпоценности. Край тялото му открили торба с няколкостотин долара, а в мръсния матрак били скрити няколко хиляди.
Дълго време след тази загадъчна трагедия сред жителите на града се разказвали легенди за скрито в къщата съкровище, но никой не смеел да влезе в нея да го търси.
Имението опустяло отново до края на 90-те години на 19-и век. В онези времена на силен прилив на имигранти в Щатите много италианци дошли да живеят в Ню Орлиънс. Находчиви предприемачи побързали да изкупят всички изоставени къщи в града и да превърнат помещенията им в евтини стаи за вълната от наематели. Имението на Лалори също претърпяло тази съдба… но за много от наемателите дори ниският наем не бил достатъчен да ги задържи там.
Новите обитатели на дома започнали да разказват за зловещите си преживявания в него. Един от тях твърдял, че е бил нападнат от чисто гол черен мъж, окован във вериги, който изведнъж изчезнал. Други се оплаквали, че домашните им любимци са били заклани от тайнствен недробожелател; децата им били нападани от фантомна фигура с камшик; виждали странни силуети, загърнати в покров; млада майка с ужас заварила някаква жена, облечена в елегантна вечерна рокля, да се надвесва над нейното спящо бебе; и, разбира се, неизменните писъци, стенания и плач, които се носели в къщата през нощта.
Наемателите напускали един през друг призрачното имение и то останало празно за пореден път.
По-късно къщата станала бар, а после магазин за мебели. Заведението се възползвало от злокобната история на сградата и се нарекло „Призрачния салон“. Собственикът знаел много от легендите за призраци и си водел записки за странните неща, които се случвали на клиентите му. Разбира се, лошата слава на заведението скоро пропъдила всички любители на чашката.
Магазинът за мебели също не просъществувал дълго в някогашната къща на мадам Лалори. Първоначално собственикът помислил, че си има работа с вандали, когато няколко пъти заварил цялата си стока разрушена и покрита с някаква тъмна, смрадлива течност. Накрая една вечер се въоръжил с пушка и зачакал завръщането на разбойниците.
Когато се зазорило, мебелите отново били счупени, въпреки че никой не бил влизал в сградата през нощта. Собственикът решил да затвори магазина.
Тайно гробище
Къщата на мадам Лалори днес
В близките години къщата била напълно възстановена и реновирана, за да предлага луксозни апартаменти на онези, които могат да си ги позволят. Очевидно в наши дни наемателите са по-невъзприемчиви към свръхестествени явления, отколкото преди сто години.
През април 2007 година актьорът Никълъс Кейдж купува прочутото имение за сумата от 3.45 милиона долара. Документите били оформени по такъв начин, че името му да не се появява в тях. На 13 ноември 2009 имотът отново бил обявен за продан и закупен на търг от финансова корпорация „Рийджънс“ за 2.3 милиона долара.
Дали къщата на Лалори все още е обитавана от духове и въобще била ли е някога? Никой не знае със сигурност.
Докато се извършвал ремонта на имението, за да бъде пригодено за луксозна жилищна сграда, работниците открили под дървения под в задната част на къщата импровизирано гробище. В него намерили скелетни останки, набързо нахвърляни и заровени под земята. Смята се, че това е било личното гробище на мадам Лалори. Откриването на останките отговаря на един въпрос, но веднага създава друг. Загадката за това защо някои от робите на Лалори сякаш просто изчезвали най-накрая била разрешена… но остава въпросът колко ли още жертви може би е погубила жестоката господарка на най-прочутата къща в Ню Орлиънс.
——————————————————————————————————————————————
Материалът е написан по идея на Галина
Източници: denisesdreams.com, nola.com, hubpages.com, wikipedia.org, students.cis.uab.edu
