Мариян. Снимка: Невена Борисова
Деян и Мариян са самоуки улични артисти, прекарали лятото на улицата в Созопол. Те са съответно жонгльор и певец, и случайно се запознават в морския град.
В България т. нар. улично изкуство се възприема негативно, като нещо равнозначно на просене. Нито могат да се видят много улични артисти из големите ни градове, нито се провеждат често фестивали, конкурси (изключение е скорошният фестивал за улично изкуство на 17 септември, на площад „Света Неделя”).
По света този вид изкуство се поощрява от местните власти и се смята за стимул за туризма. Уличните артисти са пулса на улиците на Париж например, където се срещат музиканти, акробати, танцьори и почти немислими изпълнители на „номера” – например човек, балансиращ с аквариум със златна рибка на главата си.
Мариян: Ако имаше туристи целогодишно, щях да съм изключително добре
Мариян Алексиев е от София, на 23 години. Изучавал е графичен дизайн в колеж. Лятно време жонглира на улицата. В Созопол през юли, август и септември всеки го е виждал на улици – жонглира с горящи, приличащи на диригентски палки предмети, намазани преди това с бензин. Мариян говори сериозно и с достойнство за заниманието си, сякаш е хирург, което се доближава до жонгльорството по отношение на точността на движенията. Тренира в изоставена и опустяла циркова зала в София, упорито заучава визуални уроци по жонглиране от интернет.
Мариян. Снимки: авторката
“Аз съм „артист на шапка”. Звучи много странно, но съм го чувал от колеги. В Созопол съм от 17 юли. Тази година за втори път имам артистична изява на шапка, иначе от по-отдавна се занимавам с жонглиране. Миналото лято се занимавах пробно, исках просто да опитам. Усетих, че имам умения, за които хората да искат да плащат от сърце. Защото тук в случая няма регламентирана цена. Тази година реших да пробвам по-сериозно, за два-три месеца. Да видя дали от всичките усилия, тренировки от пет години, ще има възвращаемост. И смея да твърдя, че в края на сезона съм доволен. Има удоволствие, някои хора са настроени положително, други отрицателни към това, което правя.
Някои хора гледат на теб като на просяк, с пренебрежение. Не знам на какво се дължи, но го забелязвам в погледите им. Бил съм свидетел на всякакви случки…
В махалата се занимавахме с всякакви спортни игри. Един приятел ме беше научил да жонглирам с 2-3 топки. Като нямаше какво да правим, седяхме по тротоарите, ядяхме семки, подмятахме си орехи…И в крайна сметка усъвършенствах манипулацията на три топки в основната й форма. На 19 години се запитах дали е възможно да се жонглира с 4 топки. Опитах напълно сам, но интернет помогна жонглирането да стане реалност. Когато видях движението просто си казах: „Това е напълно невъзможно, няма как да се получи”. Но с течение на времето вече мога с 6-7 топки да жонглирам, макар и за кратък период от време.
Първоначално баща ми беше негативно настроен. Казваше, че в това няма пари. Но аз му казах, че ще си работя каквото и да е друго, а това ще го правя за удоволствие, защото ми е приятно и супер много ми харесва.
Току-що завърших и смятам да продължа образованието си. Но тази година искам да се занимавам повече с жонглиране, да му отделя внимание. По принцип работя като барман. В момента ми пазят мястото в едно много хубаво заведение и се надявам като свърши сезонът, да отида там.
Ако имаше такъв сезон, че целогодишно да се приемат туристи, щях да се чувствам изключително добре, на нивото на адвокат, архитект, смятам, че е доходно. Но това са едни два, максимум три месеца, в които може да се постигне това.
Виждам, че започва да има интерес към жонглирането. Познавам момчета, любители, които се занимават с това, тренират, харесва им да надграждат уменията си. Но в момента смятам, че в уличното жонглиране аз съм лидерът, казвали са ми много хора. Има още един човек, свалям му шапка, уникален е – казва се Ангел Божилов, той е цирков артист.
Бих искал тук да си живея, стига да имам нормални доходи, за да си създам семейство, да си поддържам дом. Нашият въздух си ми е най-свеж.”
Деян: Не казвам, че мразя България, но не бих останал тук
Деян. Снимки: авторката
Деян Петков може да изпее поне хиляда песни „без да се запъва”. Роден е в град Лом, но е израснал в София. Завършва езикова гимназия с английски и руски език, а сега следва философия в СУ, задочно, защото: „Исках да работя, да уча и да съм на квартира. На 20 години съм и реших, че ми е време да спра да искам и да почна сам да се храня”.
„Напуснах официално работа, преди да дойда на морето – имах проблеми с управниците. Работех в един хотел на „Солунска” в София, бях барман. Успоредно с това се занимавам сериозно с музика, две години бях вокал на рок група. На китара свиря от шест месеца, защото нямаше как да изляза на улицата и отникъде да започна да пея. Ползвам я като акомпанимент, не съм й обърнал кой знае колко внимание.
Имам амбицията да стана трупър, т. е. пътуващ музикант по корабите и в близките две години го виждам доста възможно.
Всъщност преди да дойда в Созопол, (аз дойдох юли), месец май и юни ги прекарах в София, правейки същото нещо. Бях на метростанция „Сердика”, от страната на Св. Неделя.
Дойдох в Созопол абсолютно сам, с 60 лева в джоба. Т. е. с 30, защото с другите 30 си купих билет, за да дойда тук. Другите бяха резервен план, в случай, че не се получат нещата тук. Ами аз не дойдох с целта да печеля, да натрупвам доходи, а дойдох с целта да си направя кефа и да си изживея морето, както винаги съм искал, но не са ми достигали доходите. И успях…
Имам да, имам едно 200 лева, бели пари за черни дни. Ако бях по-пестелив, щях да съм събрал ужасно много, защото имаше период, щеше да има поне една нула зад тези 200 лева.
Щедри са, особено чужденците. Моите лични наблюдения, събират се хората, гледат те, радват ти се, усмихват се, но не смятат за нужно да оставят монета. Аз имам 10 песни в репертоара си, не повече. И главно чужденци в продължение на дни идват всяка вечер и откакто седна да свиря в 6 часа до 9 и 30, 10 , докато приключа, не мърдат оттам, радват се, оставят някой лев… Но българите по друг начин действат, даже доста присмивно се отнасят. Днес се нагледах на доста негативни лица…
Чрез караоке, сърфирах из интернет, ютюб, търсих високо качество на една песен и започнах да пея на синбек (б. а. музикалният съпровод звучи на запис, а човекът пее действително), чух как гласа ми наподобява въпросния вокал. И оттам нататък – само караоке, караоке, караоке..И после учителката ми по музика ме забеляза и каза: „Или правиш двете контролни и изкарваш двойка, или излизаш пред нас и изпяваш песента на Браян Адамс „Everything I do, I do it for you”.
Деян. Снимки: авторката
Уличното е до време и постепенно хората започват да те възприемат като неудачник. А ако се получи това с круизите, бих го приел като основна дейност в живота ми.
Родителите ми не го харесват, не разбират чувството, което влагам, докато го правя, говоря специално за заниманието с музика. Аз имам идеята, ако това с круиза не се получи, да замина за Австрия и да уча психология на музикални тонове и след това – тонрежисура.
Тук в България – не. Виждал съм хубави неща, виждал съм лоши, но лошите натежават. Не казвам, че мразя България, но не е мястото, където бих останал…
Чист пример, един от лекторите ни в СУ каза, че неговият предмет, който преподава е един от най-трудните за преминаване и ще бъде много трудно за някои от студентите да мине, ако не си е научил целия материал или не си предплати предварително. И това го каза в прав текст, пред абсолютно всички, в прав текст, с цялата си наглост…
Това е другото нещо, което ме разочарова. Бях на „Мюзик Айдъл 2”. Имаше един човек, който се отнасяше с пълна насмешка, беше пълна пародия, не правеше нищо сериозно, а беше решил да се надсмее над тях. А те отхвърлиха мен, а взеха него, за да го покажат по телевизията, защото беше смешен. Взеха палячото, вместо този, който показва поне някакви признаци, че приема нещата насериозно. Аз не смятам, че трябва да се държа по този начин.”
