Вчера мой познат изгуби пръстен, подарен на майка му от баба му по бащина линия, на която пък нейната майка го завещала. Като по филмите. Но и той като по филмите си сменяше квартирата – камиони с кашони, любопитни минувачи, крясъци до небесата заради паднала на паважа нощна лампа, и…рев, гняв и думите „Трябваше този пръстен да остане в семейството ни завинаги. Сега КРАЙ.“ Гледах отстрани, съчувствах му. А после отидох вкъщи и изхвърлих куп неща, предвидени за завинаги…
Отвсякъде ни засипват с реклами, носещи едно и също послание – ЗАВИНАГИ: пералнята ви ще е завинаги здрава ако използвате „Калгон“ с прането, вие ще бъдете завинаги свежи, купувайки си новия дамски стик против изпотяване, детето ви ще бъде завинаги със сухо дупе ако му взимате пелени от „Памперс“, а бизнесът ви ще е завинаги успешен ако се доверите на новия софтуер за офиса си.
А помните ли как в трети клас си казахте с Мариана, че завинаги ще бъдете най-добри приятелки и си разменихте от онези сребърни сърчица, делящ на две надписа „Best Friends Forever“? А онзи мъж, с когото си обещахте да остареете заедно и завинаги да се обичате? Помните ли колегите си в предишния офис, с които си говорехте, че вероятно ще работите това докато се пенсионирате, завинаги в капана на рутината и отегчението?
Заблудата „Завинаги“ е някъде дълбоко в нас. Ние не искаме да признаем, че приятелствата се забравят сред други такива, че любовта спира да бъде бляскава, че мечтите ни се сменят. Постоянно си казваме „Ама аз още поддържам връзка с Мариана“ (Какво, честитите и рождения ден всяка година ли? А знаете ли дали тя скоро не е преживяла тежък момент, дали детето и е здраво, дали е доволна от живота си?), „Но аз още го обичам, той е любовта на живота ми“ (Сериозно? Още ли изтръпвате като чуете гласа му? На Коледа заедно ли сте и добре ли си прекарвате?)…
Светът отдавна няма нужда от канапета и от сака на „Шанел“, които да ни надживяват. Сменяме квартирите си, професията си, с дрехите от предишния сезон изглеждаме смешни и единствено снимките стоят, за да ни напомнят, че сме имали нещо, че сме мечтали за нещо…докато не се скапе компютърът и не затрие и тях.
Завинаги искаме да сме млади и купуваме кремове, които връщат жизнеността на кожата ни. Завинаги искаме да сме силни и здрави и затова колелото ни ръждясва в мазето докато му се каним да го подкараме. А на улицата вече ни наричат „лельо“, „чичо“ и новата колежка в офиса ни говори на „вие“.
Какво правим когато усетим, че „завинаги“ ни се изплъзва? Спим по цял ден и събуждайки се с подути от плач очи звъним на приятел, който да ни вдъхне надежда, че има и друго „завинаги“? Светът обаче не е свършил когато на нас ни изглежда така. И трябва да се измъкнем изпод завивките и да погледнем на нещата така, както бихме ги видели ако сме наясно, че в днешно време почти всичко е преходно. Почти всичко, защото има куп литература на тема „Как да запазим страстта във връзката си“, „Как да не „прегорим“ в професията“, но виждали ли сте книга с име „Как отново да започнем да обичаме децата си?“ Няма и да видите. Вечните неща нямат нужда от трикове, за да ги има.
И за всичко онова, което не е „завинаги“, си изградете удобен начин на мислене. Не е нужно да умирате по малко всеки път, когато ви уволнят, когато ви предадат, или когато скъсате скъпата си модерна рокля. Започнете от дребните неща и ще стигнете и до останалите:
1. Два пъти годишно преглеждайте гардероба си за дрехи и обувки, които не носите, или които са ви омръзнали до болка. Ако няма кого да зарадвате с тях, оставете ги в чист плик на местата, определени за това – в кварталите вече има контейнери за дрехи. Можете и да ги занесете в дом за изоставени деца или възрастни хора – там със сигурност ще свършат работа. Ама сините обувки не сте носили отдавна, но са скъпи и са като нови? И?
2. Котката е надрала новия ви диван и ви идва да я изхвърлите през балкона? Защо? Дивани се купуват. Но те няма да ви обичат и няма да ви мъркат в краката когато вечер се прибирате уморени и ядосани. Другият път просто вземете канапето с идеята, че това е просто дърво с малко плат или кожа – него не го боли като го драскат котешки нокти, нито се срамува от неугледния си вид. Вие тогава защо се тръшкате и се притеснявате от гостите?
3. Книгите са за четене. Те не губят стойността си ако са с поомачкани ъгълчета или някоя страница е залята с вода. Спрете да колекционирате всеки брой на любимото си списание. Ако има статия, която смятате, че ще ви е полезна след време, откъснете страниците и ги запазете, но не затрупвайте дома си с „вечни истини“ на хартия. Освободете се и от сувенирите, чийто прах ви е омръзнало да бършете. Ако са ви много ценни, приберете ги в кутия, но не можете да ме убедите, че е животозастрашаващо ако не виждате каналите на любимия си Амстердам на магнитчето на хладилника. Ако истински важните неща не са останали в главата ви, какви магнитчета, какви картички, какви 5 лева? Ами онази бележка от гаджето, за което мислехте, че е голямата ви любов – „Обичам те“, пише там и листът отдавна е пожълтял. За какво я пазите? За да си поплаквате, че няма нищо вечно? Е ми, няма да има и следващо ако продължавате така!
4. Не оревавайте света ако се наложи да смените работата си. С колегите, които обичате, ще се виждате отново – ако не по-често от преди, то по-истински, не в офиса докато обсъждате защо пак ви режат бонусите. Бъдете мобилни и се радвайте на промените, които ви предизвикват да вървите напред. Когато се местите в ново жилище спрете да въздишате по хубавите моменти, прекарани в старото. Живеем в мирен свят и сме щастливци. А ако бяхме принудени да сменяме квартирите си защото са срутени от бомби? А ако живеехме в земетръсна зона и след всеки каприз на природата се налага да влизаме в чисто ново жилище от хартия и греди? Какво, животът ли свършва? Или ще забравим, че сме отгледали децата си в онзи дом? Да, да!
Създайте си свои правила, които да ви позволяват да сте щастливи въпреки преходността на нещата. Приемайте промяната като нещо положително – сменяте мнението си (станали сте по-умни, не сте непостоянни), зарязвате любимата музика и друга ви става любима (не предавате онези години, в които вашата музика беше като религия, просто вече нямате нужда от жици, а от мелодични китари).
Всичко, което се развива бързо, умира бързо. А ние сме хора и нямаме време да тъгуваме по вечността. Тя може би ни чака там някъде, извън този свят. Но понеже не можем да бъдем сигурни в това, трябва да изживеем живота си така, че да бъдем щастливи през по-голямата му част. И ако позволим на стреса от наложителното местене в нова квартира, или на скъсан диван, да ни отвлече от тази цел, значи имаме нужда от сериозна преоценка на приоритетите си.
