Димитрина Проданова е човек, влюбен в професията си. Завършила е клинична и консултативна, а също и социална психология. Вече 13 години консултира, диагностицира и терапевтира пациенти, като през последните 3 лета се е посветила изцяло върху детското консултиране. Изслушва деца в съда, дава становища по бракоразводни дела, както и по заявка от родители, относно актуалното психическо състояние на детето.
Споделя, че най-голямото професионално щастие за нея е работата с малчугани, която е изключително благодарна, зареждаща, позитивна, креативна и вдъхновяваща. Да прекарваш ежедневието си с тях, според нея, е удължаване на детството и съхраняване на способността ни да вярваме в чудеса.
По-лесно или по-трудно се работи с деца? Склонни ли са да бъдат искрени, за разлика от възрастните, които сякаш се страхуват да споделят?Повечето ми колеги се страхуват да работят с деца, респектират се от тях, от тяхната спонтанност и неочакваност, от динамичността и искреността им. Децата нямат маски. Те не са чували за думата куртоазия. Те просто реагират. И когато имаш една сесия от 45 минути с дете, ти трябва да си във всяка една секунда от тях ангажиран с него. Не е нужно да му казваш: „Слушам те“. То много добре усеща кога го слушаш и кога леко си отклоняваш вниманието в друга посока. И мигом ти сигнализира за това, бъдете сигурни.
Проблем при повечето деца не е, че не споделят, а че или са твърде малки, или твърде неподготвени от близките си и все още не са изградили социални умения за споделяне. А те затова се наричат така (социални умения), защото се учат на тях. Човек не се ражда научен да споделя. И ролята на детския психолог е да стимулира детето в този процес. Мисля си, че ако успея да помогна на един родител детето му да започне малко повече да споделя с него, значи съм си свършила добре работата.
Какви са най-честите им страхове? Страховете на децата са толкова разнообразни и същевременно типични. Тоест, всяка възраст си има своите страхове. Ако в първите 1-2 години детето се страхува от силни шумове, от срещи с непознати, то 3-4 годишните започват да се боят от бури, от кучета, змии, паяци и насекоми, от знайни и незнайни измислени от възрастните „плашила” като Торбалан и Баба Яга. 5-6-годишните вече започват по-често по един или друг начин да се замислят за смъртта и ги завладява безпокойство, което рефлектира в страх от катаклизми: урагани, земетресения, наводнения и т.н., докато един ден не започнат уплашено да питат: „Мамо, кога ще умреш? А тогава с мен какво ще се случи, кой ще ме гушка?“
Междувременно страхът от тъмното е „фаворит“ за почти всички възрасти. В първите класове започват и страховете от духове и извънземни. Следват ги страхове от болести и от сили, върху които децата нямат контрол. И т.н., и т.н., толкова много страхове и така богата фантазия за тях имат децата.
Няма деца без страхове. Въпросът е да ги стимулираме да говорят за тях и да си изграждат механизми да се преборват с тях. А ако родителите се нуждаят от „патерица“ в това често пъти нелеко начинание, психолози има много, това ни е и работата. Понякога дори само една консултация с психолог е достатъчна, за да се пребори детето със страховете си.
Често децата проявяват агресия от съвсем малки. Понякога тя се изразява в самонараняване, друг път – в нараняване на хора, животни или играчки. Кои са възможните причини за отключването ѝ?Така е и с нас, възрастните, склонни сме или към прояви на агресия спрямо околните, или ако я задържим в себе си – към автоагресия. Но има десетки конструктивни начини тази разрушителна енергия да се култивира и да се използва за нещо градивно, като спорта и изкуството, например.
Най-главната причина децата да стават агресивни е неумението им да говорят за чувствата си, да споделят и така да разреждат напрежението, както и ограничаване на физическата им активност. Затворете едно дете в малко пространство, забранете му да тича и да скача, да кара колело, да рита топка, и вижте след 2-3 часа какво ще се случи. То ще се превърне в малко диво зверче, отчаяно търсещо пространство.
Тоест, децата се нуждаят от физическа активност за отреагиране на натрупаното психическо напрежение и от подкрепа в това. Ще сгрешим, ако повтаряме на едно дете: „Бъди добро и възпитано дете. Седни спокойно.“ Но никога няма да сгрешим, ако го стимулираме да тича босо по тревата, да прави салто на брега на морето, да вика силно „Ехо-о“ в планината, да се къпе неудържимо в горски вирове.
„Боят изгражда“ или „Бий магаре – пò магаре“? И изобщо, до какво води насилието над деца и как се разговаря с родители, които се подчиняват на подобни абсурдни методи за възпитание?Боят помага, ако изобщо може да се използва тази дума, но само в краткосрочен план. Тоест, един шамар може така да стресне детето, че то мигом да стопира нежеланото от родителя поведение. Но това е един кратък миг „слава“ за възрастния. В следващите моменти започват да текат процеси, които като бумеранг се връщат към него, а те са много по-болезнени от шамара, който детето е получило. Родителят започва да изпитва най-големия бич – чувството за вина. Детето ще е забравило дори за какво е било ударено, но вече ще е получило един деструктивен урок: „Когато някой прави нещо, което не харесваш, удряй“. Изводът е, че в дългосрочен план боят не работи нито за детето, нито за родителите.
личен архив Димитрина ПродановаДимитрина Проданова заедно с деца будистки монаси в Тибет
Как влияе средата върху детето? Как му се отразява спокойната атмосфера в семейството и респективно – неспокойната и агресивна такава? Спокойната атмосфера е като оазис, всеки би мечтал за нея, но понякога тя може да се окаже и нож с две остриета. Много родители споделят: „Какво направихме с детето си?! Толкова спокойно и всеотдайно го обгрижвахме и то се оказа напълно неподготвено за социума, не може да свикне с невротичността на другите деца, с речника им, пълен с цинизми, с които му се налага да общува навън.“ Това не значи, че трябва да учим децата си да бъдат безотговорни и цинични. Всеки прави своя избор как да отглежда децата си, но моето лично мнение е, че повече любов към детето никога не е в повече.
Детето е симптом на семейството. Естествено е да бъде неспокойно и тревожно, ако идва от такова семейство. Особено малките деца – в предучилищна възраст те нямат идея за семейство, различно от тяхното и реагират само според правилата и нормите на тази среда, от която идват. По-големите деца вече са по-склонни да подлагат на наблюдение и критика методите на родителите си, но едва след като понатрупат малко социален опит и имат поглед и върху други семейни модели.
Защо момченцата се привързват толкова много към майките си? Съществуват много случаи, в които те искат да спят в едно легло с нея, казват ѝ, че искат да се оженят, дори са склонни да отхвърлят бащите си.Това е т. нар. Едипов комплекс, който при момиченцата има свой аналог и се нарича Комплекс на Електра. Той се наблюдава като явление около третата година от живота на детето и първоначално децата и от двата пола са силно „залепени” за майките си. Малко по-късно се отдиференцират, като момчетата силно се привързват към майката, а момиченцата – към бащата.
В едно здравословно развитие е нормално около 5-6-ата си година детето да се „преориентира“ и към родителя от своя пол. Самите родители е добре да знаят това и в периода 3-5 г. да не се стремят да вървят срещу природата и просто да приемат, че нещата така ще се случват. Но и че ще отшумят. Също така е важно след тази фаза самите родители да стимулират детето „да изплува от нея“. Няма по-нормално от това 8-годишните момчета да ритат топка с бащите си, например, а връстничките им да правят карамелова торта с майките си.
Разкажете ни за детската мастурбация. Според Вас нормално ли е децата да го правят, макар и несъзнателно? И как трябва да подходи родителя, за да не навреди на бъдещия сексуален живот на детето си?Според Зигмунд Фройд „детето е кипяща от страст маса“, така че детската сексуалност, макар и не така осъзната, както е от възрастните, е факт. Децата около третата година откриват пола си и е нормално да започнат да проявяват любопитство към гениталиите си. Важно е да не се засрамват и по възможност родителите да обсъдят въпроса през призмата на това, че мастурбацията не е нещо лошо, ужасно или недопустимо, но е много лично и не се прави пред други хора.
Засрамването може да провокира детето в зряла възраст да изпитва срам от сексуалните си импулси. Същевременно, възрастните могат да се постараят лекичко да отклоняват вниманието на дететето от гениталиите му, като се стараят при заспиване ръчичките му да са заети с нещо – или с играчка, която има нужда от гушкане, за да е спокойна, или просто да му се каже: „Добре е ръчичките ти да са над одеалцето, за да не ти се изпотят“. Просто е: никакво засрамване и преекспониране на темата.
