Найден Вълчев, писател и преводач, е роден на 30.08.1927 г. в село Малка Брестница, Тетевенска околия, Плевенско. Завършва гимназия в Плевен и право в Софийския университет. Бил е редактор в сп. „Български воин”, в. „Народна армия”, сп. „Септември”, в сп. „Съвременник”, дипломат, председател на Съюза на преводачите в България. Заслужил деятел на културата. Автор на много поетични книги и преводач на поети от руски, от Прибалтика, от Прикавказието.
По негови стихове са написани популярни песни: „Ние сме на всеки километър”, „Една българска роза”, „Някога, но не сега” и др. Носител на много литературни награди.
Другите може и да се променят, но Найден Вълчев – не
Винаги с лека усмивка в края на устните, винаги овладян, сладкодумник, кавалер, многознайник. Колегите му писатели знаят, че щом елегантната му фигура се появи на трибуната – все едно дали става дума за премиера на книга, или за литературно четене, има какво да се чуе – богато на информация слово, приятно чувство за хумор, точност и ерудиция.
Не иска да дава интервюта и е категоричен. Затова се разбираме просто да се видим да побъбрим. Според уговорката ни трябва да ме чака в 11 часа в дворчето на Съюза на писателите, но той пристигнал по-рано, избрал хубава маса на сянка и даже вече поръчал по чаша вино с мезенце по свой вкус. Такива са те, от това поколение… Белокоси и старомодно облечени, но с достойнство, възпитание и категорична позиция за всичко по света, достойни за уважение и възхита. Похвалва ми се, че въпреки горещините успял да отиде при старата си дружка Станка Пенчева и до късно обменяли новини и спомени. Те са колеги от университета, били голяма група литератори, повечето от които не са между живите – Климент Цачев, Иван Радоев, Стефан Продев, Давид Овадия, Христиана Василева, Серафим Северняк… От дума на дума Найден се изпуска да каже, че всички били талантливи, но повечето били калпазани, що се отнася до следването.
Иван Радоев даже сменил два факултета в търсенето на „лесното”,
но твърде бързо разбрал, че няма такова и просто се отказал… Много от тях не завършват и не вземат диплома, защото по това време приетите в Съюза на писателите (т.е. признати за таланти) автори получавали статута на „висшисти”, ако работят в съюзните издания. Питам го дали той, с неговото успешно юридическо образование, е работил като юрист, и отговорът е едно усмихнато „не”. Но бърза да каже извинително, че и Валери Петров не е работил като лекар, освен за малко в Рилския манастир.
Разговорът за старите приятелства води до невесела тема – отиващите си приятели. Той ми разказва за великолепната поетеса и прекрасен човек Лиана Даскалова и нейните мъчителни последни дни, за напразните усилия на близките й да получат социална помощ за лекарства и терапия вкъщи… Налага се едно чуждо посолство да помага с връзките си и едва тогава отпускат от общината някаква сума, но твърде късно –
Лиана Даскалова отива при любимия си съпруг няколко дни преди предвидения понеделник за вземането на социалната помощ
Питам го какво го радва напоследък. И с изненада научавам, че съвсем наскоро президентът му връчил орден „Кирил и Методий” І степен. Но новината за внука, приет да учи журналистика, му е не по-малко скъпа на сърцето, все пак още една искрица от лиричната му душа ще остане жива. Още един човек с неговата кръв ще се занимава с думите, със словото.
Мислех да го изненадам с литературни новини, но се оказва, че знае повече и повече чете. Последната книга, която си е купил наскоро и чете с увлечение, е книгата за Коко Азарян, написана от общата ни приятелка поетесата Валентина Радинска. А книгата, която не само го удивила, но и малко разочаровала, е томче неизвестни писма на Багряна, голямата част от които осветяват една никому неизвестна тайна любов. Найден отронва малко притеснено: „Има неща, които трябва да останат неизвестни, които не звучат добре в контекста на една голяма личност като Багряна…”. Според него наследниците на епистоларното богатство не е трябвало да ги публикуват.
Какво пише, върху какво работи в момента?
Найден си признава с нехайство, че никога не е насилвал таланта си. Че и сега, както цял живот, чака нещата да дойдат отвътре. Написал е наскоро споменен материал за Иван Николов, сега довършва такъв и за Давид Овадия. С това добавя още страници към вече издадените от него четири тома „Попътни срещи”, където той с наслада споделя своите спомени и преживявания не само с български писатели, но и с чужди. А поезия? Поглежда ме хитровато и казва „Имам едно ново, „Пастирката” се казва, но не е още готово, човъркам го”. И понеже вижда любопитството ми, милостиво ми рецитира нещичко от новата си творба с дълбокия си звучен глас. Класическо стихотворение, нежно и песенно, съвсем в неговия привичен стил. За момичето, което в горещия ден оставило малкото си стадо на брега и събличайки пътем рокличката си, се хвърлило да се къпе в реката… Без да разбере, че от храстите я дебнат горещите мъжки очи… Авторът на стотици стихотворения за жената и за любовта не се е променил и в това отношение.
Питам го за пенсията му, но той отсича, че това не е тема за разговор между поети. Откакто веднъж казал, че
негов съученик лекар, живял дълго време в чужбина, получава около 50 пъти по-висока пенсия,
много хора си мислят, че бедства, а той не иска да си мислят така. Щастлив е, че дългата зима, в която боледувал често, е зад гърба му. Че ходил в Созопол за десетина дни. Че розите във вилата цъфтят обилно. Че успял днес да прекоси града без шапка и сега има намерение да се наслади на целия си следобед – тук, на сянка, в компанията на събратя по перо. Найден Вълчев. Поетът, за когото преди години Никола Фурнаджиев казва, че макар да е от „тихите”, го предпочита пред другите, защото винаги му доставя удоволствие.
Петя АЛЕКСАНДРОВА
