Йордан Попов. Снимки: Иван Бакалов
Йордан Попов е писател, сатирик, който работи в хумористичния в. “Стършел” от 1969 година. В последните години на комунизма е бил зам.-главен на вестника, след това става главен редактор до 1996 г., а сега е отново зам.-главен редактор.
Йордан Попов е почетен председател на Сдружението на балканските сатирици и заместник-председател на Сдружението на българските писатели (алтернативно на Съюза на българските писатели). Автор е на над 30 книги – повести, новели, сборници с хумористични разкази и фейлетони. Негови пиеси са играни на сцената на Сатиричния театър.
След терористичния атентат в „Шарли” за кратко вниманието на медиите се насочи към към карикатуристите и хумористите, включително българският “Шарли” – вестник “Стършел”. Но българскията сатиричен седмичник е различен. Йордан Попов обяснява защо и разкрива особеностите на българския печат преди и сега.
– „Шарли” ли сте, г-н Попов?
– Аз съм „Стършел”, не съм „Шарли”. Имаме принципни различия. Френската карикатура и хумор имат блестящи образци, но това не са съвременните сатирици от „Шарли”. Тук нямаме хора, които биха реагирали по подобен начин и това говори за толерантността на българския народ.
– Какво е мнението ви за скандалните карикатури?
– Те са цинични и обидни и за християнството. Имаше една карикатура за Отца и Сина и Светия дух, която е толкова вулгарна, като че е нарисувана в обществена тоалетна. Като качество тези карикатури не са нещо особено. Въпреки че в екипа на „Шарли” има карикатуристи, които работят от десетилетия. Например Волински, когото познавам от едно посещение в Париж и знам, че той е солидна марка. Но така или иначе тяхната роля е да са скандални и провокационни. Поради това будят интереса на определена прослойка. Те са левичари, анархисти. Злоупотребяват с това широко застъпено право, родено във Франция, за свободата на духа, на словото, на размисъла. Ето последствията сега. Виждате какво стана в редица мюсюлмански страни. Редакцията на един немски вестник, който препечата карикатури също беше нападната и опожарена. В някои африкански страни почнаха да палят църкви. Има изстъпления на верска основа. И у нас препечатахме, разбира се, карикатурите на „Шарли”. Но няма особен отзвук. Чуждеят на българското чувство за хумор. Пък и българите се вълнуват от други теми. Социално положение, пенсии, Шенген…
– В миналато били ли сте обект на цензура?
– По-голямата част от живота ми мина в политическа цензура. До 10 ноември беше така.
До падането на режима никой не беше правил карикатура на Тодор Живков или Политбюро. Все едно са свещени крави. Само Борис Димовски и Радой Ралин си позволиха да осмеят Тодор Живков в книгата с епиграми „Люти чушки” и тя беше изгорена. Радой Ралин издигаше лозунга, че в България трябва да има официална цензура, за да се знае поне кой ти казва „не”. А иначе са назначени едни главни редактори, пълномощници на ЦК и те упражняват цензурата. Един единствен художник рисуваше безотказно и Живков, и Брежнев, и всички властници по това време. Това е Тодор Цонев. Изключително интересен човек, сътрудник на „Стършел”. Неговите карикатури, осмиващи властта, не можеха да излязат никъде, но като падна режимът, направи изложба на Шипка 6 и тогава огромни опашки се нижеха, да я видят. Три тома с похвални слова бяха написани по негов адрес и това е всъщност най-голямото тържество на българската карикатура още от Ботьово време в „Тъпан” и „Будилник” та до наши дни.
– Кой как се е засягал от вашите материали в “Стършел” навремето и сега?
– Мирон Иванов беше написал веднъж на първа страница, че на овощните дръвчета край пътищата трябва да се сложи по една фотоклетка, за да заснемат “крадците”, дето си спират колите и слизат да берат. Той си прави майтап, ама изведнъж идва едно писмо от главното управление по пътищата. И пише “За съжаление нямаме бюджетни средства”.
Йордан Попов (вляво) и Михаил Вешим на планьорка в редакцията. Снимки: Иван Бакалов
Имаше по време на комунизма хора, които пишеха критики към нас. Ние даже сме помествали във вестника едно такова писмо, но чак след 10 ноември. Критиката беше, че не смеем да закачаме никого от първи секретар нагоре. Обвинението си беше и много основателно.
Барбуков, строителен предприемач, пък си направи театър „Барбуков” и ние написахме за него „То на Шекпир театърът не се казва Шекспиров, че ти какъв си, да се кичиш?”. По-късно той потъна и в измами с апартаменти. След още няколко фейлетона и по този повод, дойде с две мутри в редакцията, за да ни заплашва.
– Какво стана с конкурентите на „Стършел”?
– „Стършел” в момента няма конкуренти. През 90-те, след промените, изникнаха много хумористични издания. Като падне една диктатура и нейната цензура всеки с амбиции търси накъде да се ориентира в новите условия и издава каквото му падне. „Тримата глупаци” на Доньо Донев, „Българан” на Валентин Пламенов, „Интрига” на Валентин Робов, „Смях” на Георги Митев. Всички тези вестници загинаха, нямаше търсене за тях.
– А какво крепи „Стършел”?
– Традиция. Ние, в редакцията, сме всъщност деца на „Стършел”. Той ни е създал. Някой е видял някое зрънце талант в нас и още като студенти сме започнали да сътрудничим с фейлетони. Така навъртях 45 години стаж в „Стършел”. И се чудя как толкова бързо минава времето. Пред младия човек все едно целият свят е пред него, а като се натрупат годините има толкова много събития и броеве. И аз целият си живот съм бил в очакване… петък – „Стършел”. Не съм пропуснал нито един брой. Стана като зараза, не можеш вече без тоя вестник. А той се изменя през годините. Винаги се е старал обаче да оправдава очакванията на читателите си – да е правдив, честен. Когато сбърка нещо веднага да отбелязва, опровергава.
– Защо замира българският печат?
– Вестниците отблъснаха читателите си – сензационни заглавия, недобър език. Прави впечатление на всички. Да речем, едно заглавие на „24 часа”: „Ще има снижение на цените на илачите”. Опитват се да въведат обратно думи, които са отпаднали по естествен път, чуждици, турцизми, мислят че така е по-разнообразно. Хора с не особено висока обща култура дадоха едно съвършено друго направление на уж сериозните вестници. У нас те започнаха да приличат на жълти – занимават се с клюки, със слухове. Искат с това да се харесат на читателите си.
А читателят излиза от една тоталитарна система и дотогава всичко е било мерено кое да се каже и как. Има парадоксални случаи: човек, американец каца на луната, а българската медия го отразява чак по-късно в разни обзори.
Идеологическият контрол изключваше всякакви случаи на проява на свободна информация. Веднъж, 1980-а година, бях с колегите в ямболския окръг, в криминалния отдел. Има там имат заснети всички убийства в рамките на 2 години. Моите колеги Белчев и Вешим не издържаха да видят тези снимки на хора – заклани, жени – изнасилени и убити. Ние не сме знаели, вестниците не пишеха за това. А щом се обърна палачинката точно това почнаха да търсят, все едно е единственото в живота. Ако не им стигат тия в България, почват да пишат за убийства в чужбина. Те са далече от мисията на журналистиката да отразява процесите и явленията, да информира. С това обяснявам отдръпването.
И електронните медии страдат от същото. Няма капацитет за толкова медии. А в западните страни например няма и телевизии като Алфа или СКАТ, толкова явно обслужващи политически интереси.
В „Стършел” много пъти сме възразявали, да речем, за мъж на годината да е номиниран президентът или министър-председателят. Недейте четки и наколенки – те са държавни мъже. Ако направят нещо добро, ще има на техните имена улици и площади. Българин на годината е например тоя пожарникар, който спасява хора. Искаме критерият да се измени в това общество. Наградата да не е проявено лицемерие, а справедливо признание. Ето това нещо няма да излезе в нито един вестник. Те се съсредоточават върху парламент, политика. В „Стършел” гледаме да показваме конкретни неща, които трябва да ни безпокоят, а не им се обръща внимание другаде. Две-три седмици се занимаваха със Сертов и накрая се яви един такъв, позорен завършек на цялата история. По-тревожно е например искането на кмета на Харманли да затвори бежанците, да нямат контакт с външния свят. Да изгради нещо като селище от затворен тип, под предтекст, че ще се намали престъпността. Груба грешка!
– Къде изчезна рубриката „Що е „Стършел” свършил”?
– Няма я, защото се измениха много неща. Когато е била въведена, по закон е трябвало на всяка критична публикация да се отговаря какви мерки са взети и кой е наказан. И като имахме такъв отговор от ведомството, казвахме „Що е „Стършел” свършил”. По това време само „Стършел” беше критичен. Сега всеки критикува. И затова „Стършел” стигна тогава до 500 000 тираж. Сега е 8 000, но и някога имаше 14-15 вестника. А сега каталожният номер на нашия вестник е 615, до буквата „С”.
Нещата много са се променили, но днес работата в „Стършел” ми дава повече удовлетворение. По-рано с много неща се съобразявахме, много неуки хора от ЦК, отдел „Печат” се намесваха и това донякъде убиваше удовлетворението от работата. Спомням си едно партийно събрание, където толкова угнетени излязохме… с чувство на погнуса, все едно сме били свидетели на нещо отвратително, а сме го изтърпяли без да реагираме. Малко след това в Тетевен бяхме командировани пет души и излиза една местна журналистка, млада, възторжена, че ще се срещне с писатели от „Стършел”, и ни разказва разни интересни истории, а ние мълчим като темерути, още неосвободени от това тягостно чувство след събранието.
– Като хуморист какво ви разсмива и какво ви гневи?
– Разсмиват ме най-обикновени неща от живота. Човек трябва да има чувството да ги улови, за да им се наслади.
Правехме запис в детска градина, но децата бяха много разсеяни. Първият ми опит да прикова вниманието им с нещо, беше да им поставя задача. Като казах “Деца, я покажете как прави магарето” и 50 малки същества като взеха да реват „Ъъъ-аа”. Толкова смешно ми стана, толкова мила е тая картинка!
Като повод за смях, разбира се, са и пътувания, случки. Имаме един колега карикатурист Георги Чаушов. Отиваме на екскурзия в Гърция и той вика „Не ми пречи, че не знам езика. Виж сега как без да го знам ще се справя.” Отива в магазин, сочи един пуловер и казва на продавачката „Пасе композе!”, което е френско глаголно време. И тя му дава пуловера.
Поводи десетки, самоиронизираме се понякога, и ние самите ставаме обект на смеха. Имаме една рубрика „Стършел през седмицата”. В нея влизат смешните неща, което са станали с някой колега през седмицата.
Гневи ме най-много манипулацията, лъжата, настъпателната простотия. Тази, която не просто минава срамежливо покрай другите, а иска да дава тон, да се налага. Проявава се и в медиите, и на трибуната в парламента, а и в обикновения живот. Простотията няма граници.
Но в продължение на годините човек става все по-умерен и въздържан в реакциите си. Като млад журналист, през 70-те бях в едно министерство при министъра и той беше със склероза. Първо ми каза „ Другарю Панов”, после Павлов, Петков… какъв ли не ме нарече. На мен ми прекипя тогава – „Защо не ми викате направо Мустак, така като на шофьорите!”. Но в следващия миг си викам „Чакай бе, това е негово страдание”. В хумористите и писателите сатирици го има това нещо, в един момент се ядосваш на човека, пък после го ожалваш. Алеко Константинов неслучайно казва „Бай Ганьо, ти не си чак толкова лош човек. Поставен в други условия можеш да извършиш чудеса.” Спорили сме в училище и университета защо го казва, нали го е осъдил. Но иска да бъде справедлив и е склонен да му прости, което е и християнска проява. Хуморът трябва да служи на извисени цели и задачи, да направи чрез смеха хората по-добри.
– Очаква се скоро „Стършел” да навърши 70 години. Как ще посрещнете юбилея?
– Това всъщност е четвъртата емисия на „Стършел”. За първи път е излязъл още 1880 г, след това 1920, 1943 година и най-накрая 1946. Малко вестници могат да се похвалят с такава история. Московският „Крокодил” загина, както и „Перецки”, „Рохач” – Братислава, „Дикобраз” – Прага, „Шпилки” – Варшава…
„Стършел” оцелява. Причината е, че нашият народ има чувство за хумор и поддържа традицията на седмичния сатиричен вестник. Нашите предци Ботев, Каравелов, също са фейлетонисти, участвали в сатирични издания. Малцина си дават сметка, че това е същият жанр, труд и усилия, но в нови времена. Това ни крепи. „Стършел” не е място, където си изкарваме хляба, а кауза. Всички сме вътрешно убедени, че трябва да поставяме нравствени задачи на високо равнище.
На 50-тата и 60-тата годишнината излязоха сборници, обобщаващи двете десетилетия – „Гнездото на стършелите”. Ще има такава и за последното десетилетие. Ще има и изложби, вероятно и спектакъл в Сатиричния театър, тъй като много от нас са били автори на постановки в него.
