ЗА ЛЮБОВТА
Автобусът се бавеше. Старият Крум е седнал на пейката на спирката и слуша разговора на неколцина чакащи младежи. Спореха за любовта.
– Обичала ме – разправяше един от тях на другарите си. – Много знае тя, какво нещо е любовта.
– А ти знаеш ли?
– Знам. Тя е нещо което те кара да си готов на всичко за любимия си, а не да се огъваш при първата трудност.
– Струва ми се, че ревнуваш – казва едно от момчетата.
– Може би. В любовта без ревност не може.
– Не може в твоята – нападат го пак.
Като ги слуша Крум не се стърпява да не се намеси в разговора:
– Момчета, искате ли да чуете и моето мнение за любовта?
– Кажи го, дядо, макар че по твое време по друг начин сте я разбирали -хваща се за спасителната сламка на думите му влюбеният младеж.
– Любовта не е само привилегия на младите. Тя съпътства човека до сетния му час.
– За каква любов може да се говори на 70 или 80 години? На тези години, човек вече е взел-дал – вметва някой.
– Така мислиш сега, момко, но някой ден ще разбереш, че нещата са по-различни.
– Добре де, кажи, какво мислиш ти по този въпрос? – пита най-едрото от момчетата.
.- Мисля, че любовта ще остане неразбрана за вечни времена. В разбирането на това се крие красотата на живота. Всеки който се е опитвал да разбере любовта, да я обясни по някакъв начин, е потъвал в нейните дълбоки води. Знаете ли какво значи да мислиш, че можеш да разбереш любовта?
– Какво?
-Това значи да мислиш, че можеш да носиш земята на гърба си. Любовта не може да се опише, а може да се чувства, да се живее – каза Крум.
Младежите се смълчаха, замислени над думите му.
Автобусът избръмча иззад завоя и всички се стекоха към мястото където точно спираше. От пейката се надигна и Крум, все още размишляващ за безкрайността на любовта и за невъзможността тя да бъде опозната.
