Разказ за манастира ,,Св. Иван Пусти“ край Враца
А моето плачеше в този ден – бях изгубила най-добрата си приятелка от детинство, с която деляхме всичко… Изплаках всичките сълзи на света и недоумявах защо бог прибира най-добрите си чеда.
Пътувахме от Враца към Монтана и тежестта на болката ме затискаше… до онзи миг когато отново го съзрях – онова белеещо се манастирче някъде високо горе в пазвите на Врачанския Балкан. То си беше там, а аз и мъжът ми не можахме да го достигнем още в детските си години когато бяхме на по 18-19 години, защото всеки път когато се изсилвахме да отидем там, недружелюбно още в началото на пътя долу сърдито ни спираше преграда и табела ,, ,,Влизането забранено“.
В кой живот щях да видя този манастир, ако не сега, този път, в тази минута, когато размислях върху живота и смъртта. Казах на мъжа ми да завие и кара, пък да го видим, каквото ще да става – още ли ни забраняват нещата които искаме от сърце?
За наше учудване видяхме още долу на самия пропуск приветливи къщички и пресен бетонов път, който подканяше да продължим. Поклон пред тези, които са обновили, съградили и пуснали манастира като са премахнали табелата ,,Забранено влизането“!
Пътят нагоре до манастира е рисков с кола, защото няма място за два автомобила – от едната страна е пропаст, а от другата отвесна висока. Струваше си риска, защото нямаше да имам силата след трудния ден да преодолея този изключително стръмен наклон. Когато стигнахме края, си помислих е, че сме открили рая – неземно място с нарисувана красота. Тишината и свежестта бяха първото, с което ме грабна това кътче. Разбрах, че ненапразно цял живот ме е теглило нещо за да го видя. Дори водопадът, прелял от светлина и цветове, падаше в бездната под манастира безшумно, като на кино.
(За да видите снимките в цял размер, кликнете върху тях)
Беседка и обилно течаща чешма с ледена вода те канят да поседнеш и да се опомниш след тежкия път.
Манастирът, обновен и ремонтиран те приютява, за да изплачеш болката си пред иконите на светците.
Старинни икони, кой знае откога…
Отчето тихо ни разказва за битката на този велик манастир с времето и хората. Оцелял, след многократни разрушавания и възстановявания, повече от десет века – бях изумена, когато без да искам сметнах наум колко поколения българи са търсили утеха тук – 40. Това е наистина величаво – колко ли трябва да е бил необходим, за да бъде издиган, сриван, оскверняван, почитан… Какво ли не е видял – дори жестокото убийство на последния монах от иманяри през 80-те години на ХХ-ти век, поблазнени от легендата, че тук е скрито съкровището на Цар Иван Шишман. Смирена слушам, а болката ми се стопява незнайно как и защо, сякаш някаква сила ме освобождава от всичко онова, което влачим на плещите и сърцето си в тези така материализирани времена.
Пластовете, които са излезли в манастира при реставрацията му са хвърлили в смут дори онези, които са били наясно с историята на българските манастири – няколкото пласта икони са показател, че е съграден, още когато не са били познати християнските канони за иконописта. Старина в истинския смисъл на думата.
На южната му стена отвън чета надписа: ,,На ползу роду своему болгарскому“. Наистина създадено за голяма полза.
Встрани от манастира просторна скална ниша с височина около 15 метра ни показва нови чудеса – вдясно, на височина около 10 метра, има изографисани скални икони високи около 2 метра и от вида им е ясно, че и те са много стари.
Не се сдържах да възкликна: Как е възможно и как са го рисували това чудо? В краката ни извира невероятно бистър извор някъде изпод земята, а продължението му е водопада, който ни посрещна на идване. Някъде от свода се стичат божествени капки, сякаш светена вода и бързам да намокря челото си.
Вляво от манастира по козя пътека и импровизирани стълби с мъка се добрахме до постницата – тясна каменна ниша, в която монасите постили и изкупували греховете с молитва и взор в тавана на нишата. Помислих си колко сме нищожни сега и как не сме способни на никакви компромиси в името на егото си понякога… камо ли на прошка.
Паля свещичка за покой на душата на приятелката ми и осъзнавам, че незнайно как именно тя ме е довела тук. Тръгваме си като замаяни, сякаш напускащи рая.
След няколко дни разглеждах снимка на тази моя приятелка от завършването ни в гимназията през 1981 г., а на гърба ме събужда посвещението което ми е написала: ,,Нищо на този свят не е напразно!“
Разбрах, че наистина не е напразно нищо в този живот – иначе нямаше да го има това пресвятото място, наречено манастир ,,Св. Иван Пусти“. Ако сърцето ви плаче, идете там – болката ви ще намери своя божествен мехлем.
Идете, вижте и вие и го разберете !
снимки авторът
